Борис Акунин - Коронация

Много просто. Господи, колко просто — това е първото, което ми дойде на ум. Наистина трябваше само по-внимателно да се вгледам в пратеника на похитителите.

— И какво ви разказа? — попитах нетърпеливо.

— Нищо особено — потисна прозявка Фандорин. — Най-обикновен Сенка. Продава вестници да си припечели хляба и да има за водка на алкохолизираната му майка. Няма нищо общо с престъпния свят. Вчера го наел някакъв „чичка“, обещал му т-три рубли. Обяснил му какво да направи. Заплашил да го изкорми, ако обърка нещо. Сенка каза че чичката не се шегувал и наистина можел да го изкорми.

— И друго какво каза за този „чичка“? — попитах с примряло сърце. — Как е изглеждал? Как е бил облечен?

— Ми — мрачно въздъхна Фандорин. — Ще знаете, Зюкин, че младият ни приятел има много беден речник. На всички въпроси отговорът му е „ми“ и „де да знам“. Единственият установен белег на работодателя б-беше „куфалник“. Мисля, че това с нищо не ни помага… Добре, отивам малко да полегна. Когато дойде вест от Линд, ме събудете.

И се прибра в стаята си. Неприятен човек.

А аз все не смеех да се отлепя от телефонния апарат в антрето. Разхождах се напред-назад, мъчех се да изглеждам строго замислен, но слугите вече ме поглеждаха с явно недоумение. Тогава застанах до прозореца и се престорих, че гледам как лорд Банвил и мистър Кар, и двамата с бели панталони и карирани каскети, играят крикет.

Те всъщност не играеха, а с много кисел вид се разхождаха по игрището за крикет, при което милордът непрестанно говореше нещо и май се сърдеше все повече. Накрая спря, обърна се към спътника си и изпадна в истински бяс — заразмахва ръце и така се разкрещя, че го чух чак през стъклото. Никога досега не бях виждал английски лордове да се държат така. Мистър Кар го слушаше с отегчен вид и току помирисваше боядисания си карамфил. Фрайби стоеше по-встрани, изобщо не гледаше двамата господа и си пушеше лулата. Държеше под мишница две дълги дървени бухалки.

Изведнъж лорд Банвил викна нещо съвсем невъздържано и залепи на мистър Кар такъв силен шамар, че на онзи му отхвърча каскетът. Аз примрях, ужасен, че британците ще започнат варварския си бокс направо на полянката, но мистър Кар просто хвърли цветето в краката на милорда и си тръгна.

Негова светлост остана неподвижен само няколко секунди, после се втурна подир сърдечния си приятел. Настигна го, хвана го за ръка, но мистър Кар се освободи с рязко движение. Тогава милордът падна на колене и в тази неблаговидна поза се затътри подир шамаросания. Фрайби с прозявка се запъти подир тях с бухалките.

Не разбрах какво е станало и честно казано, не ме интересуваха английските им страсти. Освен това ми хрумна прекрасна идея, която да ме освободи от висенето до телефона. Пратих да извикат старшия агент и го помолих да ме смени и веднага да прати да ме извикат от оранжерията, ако звъннат похитителите.

Когато описвах Ермитажа, забравих да спомена за най-приятното място в този стар дворец — остъклената зимна градина с високи прозорци, през които се виждаше Москва-река.

Именно това уединено място, предразполагащо към сърдечен разговор, бях избрал, за да изпълня нещо, което ме мъчеше вече четвърти ден. Трябваше да преодолея проклетата си притеснителност и да кажа най-сетне на горката изтормозена мадмоазел Деклик, че няма защо чак толкова да се самообвинява.

Наредих на Липс да сервира за двама в оранжерията и го пратих да попита мадмоазел дали не иска да пием заедно чай. (В Петербург често сядахме така на чаша-две хубав кяхтински олонг 42 42 Кяхта — град в Бурятия, център на руската търговия с чай. Кяхтински се нарича чаят, който се внася по суша в Русия, в странство са го наричали руски за разлика от кантонския чай, който по море се внася в Европа. Чаят олонг — по-правилно улун — се смята за „най-китайски“ чай, той е полуферментирал, между черния и зеления чай, в Европа обикновено го наричат олонг или червен чай (а червеният китайски чай най-често се нарича черен). — Б.пр. ).

Бях избрал чудесно кътче, съвсем закрито от останалата част на оранжерията с буйни магнолиеви храсти.

Докато чаках гувернантката, много се вълнувах, подбирах правилните думи — недвусмислени, но същевременно не много потискащи.

Но когато мадмоазел дойде — скръбна, с тъмносива строга рокля и шал на раменете, — аз не се престраших изведнъж да мина на деликатната тема.

— Смешна работа — казах, след като си прочистих гърлото. — И тук е градина, и там.