Борис Акунин - Коронация

Когато излязох от портите в двуколката с гюрук, вече валеше силно и аз станах вир-вода още преди да стигна до Калужкия площад. Това как да е, но в целия поток файтони по Коровий вал в такъв безстрашен вид се оказах само аз, което би трябвало да изглежда доста удивително отстрани. Солиден мъж с големи мустаци и бакенбарди незнайно защо не желае да сложи гюрука на каляската: от бомбето му се стичат порои, лицето му цялото е мокро, хубавият костюм от туид е подгизнал като парцал. Но как иначе да ме разпознаят хората на доктор Линд?

До краката ми стоеше тежък куфар, пълен с банкноти по двайсет и пет рубли. Отпред и отзад на разстояние пътуваха агентите на полковник Карнович. Аз се чувствах странно спокоен, не изпитвах нито страх, нито вълнение — сигурно нервите ми бяха като умъртвени от дългото чакане и влагата.

Не смеех да се озъртам, защото това строго се забраняваше в инструкцията, но от време на време поглеждах леко настрани, взирах се в немногобройните минувачи. Половин час преди тръгването ми се обади Фома Аникеевич и каза:

— Господин Ласовски е решил да вземе и лични мерки — чух го да докладва на негово височество. Разположил е съгледвачи от Калужкия площад чак до Москва-река на петдесетина крачки един от друг. Заповядал им е да не дремят, а да хванат онзи, който се доближи до каляската ви. Боя се това да не създаде опасност за Михаил Георгиевич.

Разпознавах съгледвачите с лекота — кой друг ще се разхожда с разсеян вид на този дъжд? Та освен тези господа с еднакви черни чадъри по тротоарите нямаше почти никого. Само файтони в двете посоки почти плътно един подир друг. След Зацепския вал (прочетох наименованието му на табелата) отстрани ми се лепна някакъв поп във фиакър. Беше сърдит, бързаше нанякъде и само подвикваше на предния файтонджия: „По-живо, по-живо, рабе Божий!“ А къде по-живо в този поток от карети, каляски, файтони и омнибуси?

Минахме някаква рекичка или канал, после по-широка река, веригата на съгледвачите отдавна беше свършила, а никой не ме спираше. Вече си мислех, че Линд е забелязал копоите и е решил да се откаже от срещата. На голямо кръстовище спряхме — стражар с дълъг дъждобран се разсвири и даде път на пътуващите по напречната улица. Възползвайки се от забавянето, между файтоните се втурнаха малки вестникопродавци с викове: „Газета-копейка“! „Московские ведомости“! „Русское слово“!

Един от тях, със залепнал на челото светъл перчем и потъмняла от влагата провиснала памучна блуза, внезапно се хвана за стръката и бързо скочи на седалката до мен. Беше толкова дребен и пъргав, че през пелената на дъжда надали някой изобщо го забеляза откъм каретите отзад.

— Свий вдясно, чиче — каза момчето и ме побутна в ребрата. — Не върти глава, че е забранено.

Много ми се щеше да се огледам дали агентите не бяха пропуснали неочаквания пратеник, но не посмях. Те ще видят, че завивам.

Дръпнах юздите вдясно, завъртях камшика и конят свърна по пряка улица с много приличен вид, с хубави каменни къщи.

— Давай, чиче, давай! — викна момчето и се озърна. — Я аз! — измъкна ми камшика, свирна през зъби, шибна коня и той с всичка сила затрополи с копита по паважа. — Завий! — бодна пръст вляво.

Влетяхме в по-малка и неугледна уличка, пак завихме. После пак и пак.

— Карай към онзи вход! — посочи ми вестникарчето.

Опънах юздите и влязохме под тъмна тясна арка.

След няма и половин минута оттатък арката с трополене и скърцане прелетяха двете каляски с агентите, после стана тихо, само дъждът все по-силно трополеше по уличното платно и хвърчаха пръски.

— А сега? — попитах и предпазливо погледнах пратеника.

— Чакай — важно рече той и дъхна на измръзналите си ръце.

Значи не можех да разчитам на дворцовата полиция и трябва да се оправям сам. Но не ме беше страх, с такъв противник можех да се справя. Ако хвана този малкия за кльощавите раменца и здравата го разтърся, ще си каже кой го е пратил. И следата ще тръгне да се разплита.

Вгледах се в момчето по-внимателно, видях недетски озъбена уста, извърнати бърни, присвити очи. Вълче, същинско вълче. Такова нищо няма да признае.

Внезапно пак се чу шум на приближаваща конска кола. Опънах врат и малкият веднага се възползва. Само чух шумолене, обърнах се — на капрата вече нямаше никого, само кална следа на мократа седалка.

Трополенето се чу съвсем близо. Скочих от каляската, изтичах от арката навън на улицата и видях четири бързи врани коня, впрегнати в карета със затворени завески. Коларят с нахлупена качулка гръмливо плющеше с дългия си камшик над лъскавите конски гърбове. Когато каретата се изравни с арката, пердето внезапно се отвори и аз видях право пред себе си бледото личице на негово височество, златните къдрици и познатата моряшка шапчица с червен помпон.