Борис Акунин - Коронация

Михаил Георгиевич също ме видя и звънко викна:

— Афон! Афон!

Точно така ме наричаше.

И аз понечих да викна, отворих уста, но само изхлипах.

Господи, какво да правя?

Да подкарам заднешком двуколката изпод арката — много време ще отиде, не мога да ги настигна.

Като безпаметен и без да разбирам какво правя, се втурнах да настигна каретата. Дори не забелязах как подгизналото ми бомбе падна на земята.

— Стой! — викам. — Стой!

Над покрива на каретата виждах главата на кочияша и прелитащия камшик.

Никога през живота си не съм тичал с такава скорост, дори когато бях дворцов скороходец.

Естествено, че не бих могъл да застигна четворка коне, ако уличката изведнъж не правеше остър завой. Каретата се полюшна и леко забави ход. Аз с няколко грамадни скока взех разстоянието, хвърлих се и се вкопчих с две ръце в багажната скоба. Набрах се и тъкмо да се метна на задното стъпало, кочияшът, без да се обръща, замахна назад над каретата и ме жегна по темето, та паднах. Пльоснах се по лице в една локва и дори препорих водата, вдигайки цели фонтани от пръски. Надигнах се, но каретата вече завиваше зад ъгъла.

А когато, куцукайки и бършейки с ръкав изцапаното си лице, се върнах до двуколката, куфара с парите вече го нямаше.

Тържественият кортеж вече беше минал Триумфалните врати, когато запъхтян и мокър от пот изскочих от наетия файтон и безцеремонно заразбутвах с лакти гъстата тълпа, наизлязла от двете страни на „Тверская-Ямская“.

Покрай уличното платно в шпалир беше строена войската и аз се опитвах да стигна до офицера, като дърпах от джоба си изрисувания картонен талон за право на участие в шествието — това се оказа много трудно, защото в навалицата не можех да си изправя ръката. Разбрах, че ще трябва да изчакам преминаването на императора, а после да се промуша в края на процесията.

Лъчезарно празнично слънце сияеше в небето — за първи път след проточилите се дъждовни дни; въздухът тътнеше от камбанния звън и виковете „ура“!

Императорът тържествено влизаше в древната столица, от извънградския Петровски дворец яздеше към Кремъл.

Отпред дванайсет конни жандармеристи се поклащаха на грамадни жребци и някакъв присмехулен глас каза зад гърба ми:

— C’est symbolique, n’est-ce pas? 36 36 Символично, нали? (фр.) — Б.пр. Веднага личи кой е главният в Русия.

Погледнах назад и видях две очилати студентски физиономии с пренебрежителни гримаси.

Подир жандармеристите яздеха казаците от императорския конвой, сребристото везмо на кърмъзените им черкезки проблясваше от слънцето.

— И с камшици — отбеляза същият глас.

После в не много стройно каре последваха донските казаци, а зад тях съвсем в безреда яздеше депутация от азиатски поданици на империята в разноцветни одеяния, тънконогите им коне бяха украсени с килими. Познах емира на Бухара и хана на Хива, и двамата с орденски звезди и златни генералски еполети, доста странни върху източните им халати.

Още много имаше да чакам. Мина дълга процесия дворянски представители в парадни мундири, след тях се появи камерфуриер 37 37 Придворен чин VI клас, надзирава дворцовата прислуга. — Б.пр. Булкин, който оглавяваше придворните служители: скороходци, арапи с чалми, камерказаци 38 38 Слуги, които пътуват на задната стъпенка на каретата. — Б.пр. .

Но изведнъж от украсените със знамена и гирлянди балкони се понесоха възгласи, вдигна се шум, хората заразмахваха ръце и кърпи, тълпата се люшна напред, напря по въжетата и аз се досетих, че идва сърцевината на колоната.

Негово величество яздеше в усамотение, много представителен в семьоновския мундир 39 39 Униформа на един от най-старите полкове в руската гвардия, сформиран от Петър I през 1687 г. и разформирован 1918 г. — Б.пр. . Грациозната белоснежна кобила Норма трепкаше с уши и поглеждаше наоколо с черно влажно око, но спазваше церемониалната стъпка. Лицето на царя беше неподвижно, сковано в замръзнала усмивка. Дясната му ръка с бяла ръкавица беше застинала до слепоочието във воински поздрав, лявата леко подръпваше позлатения повод.

Изчаках да минат великите князе и откритите каляски с техни величества вдовстващата императрица и младата императрица, показах си пропуска и бързо претичах през безлюдното пространство, за да се озова в пешеходната процесия от сенатори, вмъкнах се чак до средата да се скрия от очите на множеството и мънкайки извинения, на зигзаг се запровирах напред. Важните господа, мнозина от които познавах по външност, гледаха с недоумение невъзпитания служител в зелена ливрея на дома Георгиевичи, но хич не ми беше до благоприличия. Писмото на доктор Линд пареше гърдите ми.