Борис Акунин - Коронация

Мярнах на задното стъпало на каляската на императрицата-майка полковник Карнович, издокаран като камерлакей и с напудрена перука, но пак с неизменните си сини очила, обаче началникът на царската охрана сега не можеше да ми е от полза.

Трябваше спешно да говоря с Георгий Александрович, макар че и той не би могъл да реши възникналия проблем. Трябваше ми лично императорът. Дори по-лошо — императрицата.

След вчерашния конфуз полковник Карнович изяде калая от Георгий Александрович за лошата подготовка на агентурата. Изкарах си го и аз пък от тях двамата, задето не бях огледал както трябва и дори не бях задържал малкото вестникарче.

Фандорин не присъстваше на тази мъчителна за мен сцена. Както по-късно ми докладва Сомов, още преди да тръгна за среща с хората на доктор Линд, бившият статски съветник и неговият японец излезли нанякъде и оттогава не се били появявали.

Тяхното отсъствие не ми даваше мира. На няколко пъти вечерта и дори веднъж след полунощ излязох навън да погледна прозорците им. Не светеха.

Сутринта ме събуди рязко и нервно почукване. Реших, че е Сомов, и отворих вратата по нощна шапка и халат. Какво беше смущението ми, когато видях пред себе си нейно височество!

Ксения Георгиевна беше бледа и по сенките под очите й личеше, че изобщо не е спала.

— Няма го — бързо каза тя. — Афанасий, не се е прибирал!

— Кой, ваше височество? — попитах уплашено, свалих си шапката и леко приклекнах, та халатът да стигне до пода и да прикрие голите ми крака.

— Как кой! Ераст Петрович! Не знаеш ли къде е?

— Съвсем не — отговорих и сърцето ми се сви, защото никак не ми хареса изразът върху лицето на нейно височество.

Фандорин и слугата му се появиха след закуската, когато великите князе вече бяха потеглили към Петровския дворец за подготовката на тържественото пристигане. Къщата беше пълна с полицейски агенти, защото се очакваше следващото послание от похитителите. Аз гледах да съм до телефона и непрестанно пращах Сомов да проверява дали няма подхвърлена нова бележка. Това впрочем беше излишно, защото из шубраците по цялата входна алея дежуреха съгледвачи на полковник Ласовски. Този път никой не можеше да мине оградата и да стигне незабелязано до Ермитажа.

— Видяхте ли детето? — попита ме Фандорин вместо поздрав. — Живо ли е?

Сухо му докладвах за вчера в очакване на поредната порция упреци за изпуснатото вестникарче.

За да изпреваря реприманда 40 40 Укор, порицание (фр.). — Б.пр. , сам признах:

— Знам, че съм виновен. Вместо да гоня каретата, трябваше да хвана за яката малкия негодник.

— В-важното е, че добре сте видели момчето и че то е живо — каза Фандорин.

Бих понесъл упреците, защото бяха съвсем заслужени, но тази снизходителност ми се стори възмутителна.

— Ама изпуснахме единствената нишка! — ядно казах аз, за да разбере, че не се нуждая от мнимото му великодушие.

— Каква нишка — леко махна с ръка Фандорин. — Някакво случайно хлапе на единайсет и половина години. Нищо не знае този ваш Сенка Ковалчук, а и няма как да знае. Вие за какъв го мислите д-доктор Линд!

Явно ми е увиснало ченето, защото, докато да заговоря, устата ми глуповато млясна.

— Се… Сенка Ковалчук? — повторих с неочаквано заекване. — Ама открихте ли го? Как така?

— Много просто. Нали го видях, когато се метна в д-двуколката ви.

— Видели сте го? — пак повторих и се ядосах сам на себе си за папагалщината. — Как сте могли да го видите, като ви нямаше там?

— Защо да ме е нямало? — с достойнство ме изгледа Фандорин, сбърчи вежди и изведнъж чух познат отнякъде басов глас: — „По-живо, по-живо, рабе Божий!“ Не ме ли познахте? Непрекъснато бях до вас, Зюкин.

Попът, онзи поп от фиакъра!

Взех се в ръце и казах невъзмутимо:

— Може и да сте били. Но не свърнахте подир нас.

— Че защо ми е? — погледът на сините му очи беше толкова безметежен, че заподозрях подигравка. — Видях д-достатъчно. Момчето продаваше вестник „Московский богомолец“. Това първо. Пръстите му бяха в печатарско мастило, значи наистина продава вестници, всеки ден през ръцете му минават стотици екземпляри. Това второ…

— Само той ли продава „Богомолец“! — не издържах аз. — Чувал съм, че това булевардно вестниче 41 41 Закачката е с вестник „Московский комсомолец“. — Б.пр. се продавало в Москва една ли не в стохиляден тираж!

— И освен това имаше шест пръста на лявата ръка — не забелязахте ли? Това трето — спокойно довърши Фандорин. — Снощи обиколихме с Маса десетте места, където вестникарчетата на „Московский богомолец“ п-получават стоката си, и веднага изяснихме кой е интересуващият ни субект. После се наложи доста да го потърсим, а като го намерихме, и да потичаме, но от нас с Маса трудно би избягал някой, особено такова неопитно създание.