Борис Акунин - Коронация

Аз прекратих всячески отношения с него. А и той не смее да ми се мерне, знае си вината. Какъв ти милионер — аз не отидох дори при светлейшия княз Боронцов, дето какво ли не ми обещаваше. Човек може да служи само на хора, с които не може да се сравнява. Необходима е дистанция. Защото едно е човешкото, друго е божественото. Дистанцията винаги помага да запазиш уважение. Даже когато заваря Георгий Александрович да се промъква в стайчето на готвачката Манефа или през нощта с каляската докарат Павел Георгиевич мъртвопиян и цял в повръщня. А че светлейшият княз Боронцов е дворянин — голяма работа. И ние, Зюкини, сме били дворяни, макар и за кратко.

Това е отделна история, свързана с родоначалника ни Емелян Зюкин, прадядо ми. Комай ще е от полза да я разкажа, понеже е много поучителна и потвърждава за кой ли път: светът се крепи на установения ред и опазил Бог този ред да се наруши — до нищо свястно няма да доведе.

Зюкини са били крепостни селяни от Звенигородска околия в Московска губерния. Моят прадядо Емелян Силантиевич — тогава просто Емелка — от малък бил взет за слуга и понеже бил будно и чевръсто момче, харесал се на господарите си, тъй че постепенно се откроил, обличали го с чисти дрехи, не му давали да върши черната работа, изучили го на писмо и четмо. Бил нещо като другар в игрите на младия господар. Четял книги, усвоил маниери, даже научил малко френски, но най-лошото било, че започнал да се срамува от лакейството си. Сигурно затуй взел да заглежда госпожицата, дъщерята на помешчика, ала не както аз великата княгиня — с благоговейно обожание, — а направо с най-дръзки намерения непременно да се ожени за нея. Ще рече човек, де се е чуло и видяло крепостен да се ожени за дворянка? Друг е щял да си помечтае и да се откаже, но Емеля бил с упорит нрав, неотстъпчив, имал поглед напред и както биха казали сега, вярвал в своята звезда.

За мечтата си (може да се каже, план, а не мечта) не казал никому, най-малкото пък на самата госпожица, но като набирали новобранци — по това време сме воювали с французите, — изведнъж поискал да го вземат войник вместо сина на мелничаря, който се паднал по жребий. Емеля бил още малък на години, но едър и силен, та се писал една-две години по-голям. Господарите с готовност го пуснали, защото бил станал вече дързък и непослушен, та бездруго не знаели какво да го правят.

Тъй станал прадядо ми войник, а от мелничаря, пръв селски богаташ, взел плата заради сина му седемстотин книжни рубли и не дал тези пари на баща си, а ги вложил на свое име в банка. Така било по плана му.

Пратили го веднага с действащата войска за участие в австрийската кампания и той се бил седем-осем години неуморно ту с французи, ту с персийци, ту с шведи, ту с турци, ту пак с французи. Хвърлял се в най-кървавите сражения, втурвал се доброволец в най-жестоките битки. Много пъти бил раняван, отличаван с медали, вече имал унтерофицерски нашивки, но все му било малко. И в кампанията през дванайсета година, за сражението при Смоленск, когато загинали всички ротни командири, Емелян получил бленуваната си награда: лично генералът от инфантерията княз Багратион го разцелувал и го произвел в офицерски чин, което почти никога не се случвало по онези времена.

След това Емелян Зюкин воювал още две години и стигнал с армията чак до Париж, а когато станало примирието, веднага поискал дълга отпуска, макар че началството било много предразположено към него и той можел да разчита на по-нататъшно издигане по служба. Но прадядо ми копнеел за друго — невъзможно смелият му план сега вече можел да се изпълни.

Върнал се в селото не просто дворянин и гренадирски поручик, но и със собствен капиталец, защото през всички тези години не харчил платата си, при освобождаването от армията получил премиално възнаграждение и пари за лечение, а и първоначалните му седемстотин рубли с процентите били станали почти двойно повече.

И в родното му село всичко се било подредило като по поръчка. Французите опожарили имението, господарите били напълно разорени и вече живеели в поповата къща. Младият господар, бивш другар в игрите, загинал в битката при Бородино, а девойката, заради която прадядо ми захванал цялата си опасна игра със съдбата, останала без годеника си, убит край Лайпциг. Общо взето, Емелян пристигнал при обекта на мечтите си почти като ангел спасител.

Явил се пред нея в дървената къща на попа с параден мундир и кръстовете си за храброст. Госпожицата го посрещнала в стара кърпена рокля и доста погрозняла от изживените изпитания, та отначало дори не я познал. Но това му било все едно, защото той не обичал госпожицата, а невъзможната си мечта.