Борис Акунин - Коронация

Любовта към женския пол за мен е непознато чувство. Обожание да, изпитах го още като момче, и то толкова силно, че след него някак не ми останаха сили за обикновена любов.

На четиринайсет години бях слуга за конните разходки в един великокняжески дом, толкова известен, че няма да уточня точно в кой. А една от великите княгини, чието име също няма да назова, беше моя връстница и често ми се налагаше да я съпровождам по време на езда. През целия си живот оттогава не съм срещал девойка или дама, която дори малко от малко да може да се сравни с нейно височество — не по красота, не, макар великата княгиня да беше неописуемо прекрасна, а по сиянието, което излъчваше обликът й и цялата й особа. Нямам думи да го опиша по-точно, но съвсем ясно виждах това сияние, както другите виждат лунните лъчи или светлината на лампа.

Не си спомням дори и веднъж да съм говорил с нейно височество или да съм й отправил някой въпрос. Само мълчаливо се хвърлях да изпълня всяко нещо, което благоволеше да ми заповяда. Животът ми тогава се състоеше от дни, които съществуваха, и дни, които не съществуваха. Видя ли я — ден е, не я ли видя — все едно не е ден, само някаква чернилка.

Тя вероятно ме мислеше за ням и дали от съжаление или просто защото беше свикнала с мен, понякога ме гледаше с такава ласкава усмивка, че се вцепенявах. Един път ми се случи, докато препускахме в гората. Нейно височество се озърна да ме види, усмихна се по този свой начин и аз от щастие изпуснах юздите. Свестих се проснат на земята, наоколо всичко пламти, а над мен надвесено сияйното й лице и в очите на нейно височество блещукат сълзи. Мисля, че това беше най-щастливият ден в живота ми.

Служих в него дом две години, седем месеца и четиринайсет дни, после венчаха великата княгиня за един немски принц и тя замина. Това не стана изведнъж, в императорския дом сватбите се гласят бавно и аз имах само една мечта — да се случа сред персонала, който щеше да отпътува с нейно височество в Германия. Хем имаше едно вакантно място за младши лакей.

Не се получи. Баща ми, умен човек, не позволи.

И повече не видях нейно височество. Само за Коледа същата година получих от нея собственоръчно написано писмо. И досега го пазя заедно с венчалните халки на родителите ми и банковата ми книжка, но никога не го отварям — и без това го помня наизуст. То дори не е писмо, а бележчица. Нейно височество прати такива на всеки от бившите си слуги, които бяхме останали в двореца.

Мили Афанасий (така започваше посланието й), при мен всичко е наред и скоро ще се роди детето — момче или момиче. Често си спомням разходките ни. Помниш ли как се преби, а аз помислих, че си предал Богу дух? Наскоро пък те сънувах и ти не беше слуга, а принц, и ми говореше нещо много радостно и приятно, но не запомних какво. Бъди щастлив, Афанасий, и понякога си спомняй за мен.

Такова писмо получих от нея. Повече не ми писа, защото още при първото раждане нейно височество издъхна и вече близо трийсет години е при ангелите, където несъмнено е същинското й място, а не тук на грешната ни земя.

Тъй че баща ми излезе прав за всичко, макар че аз чак до смъртта му не можах да му простя, че не ме пусна в Германия. Скоро след напускането на нейно височество станах на седемнайсет и родителите ми искаха да ме оженят за дъщерята на старшия портиер от Аничковия дворец. Мила девойка беше, но аз не и не. Въпреки че съм кротък и сговорчив по природа, понякога ме обземаше такъв инат. Баща ми как ли не опита да ме склони, накрая се отказа. Мислеше, че е до време и ще ми дойде акълът. За идване — дойде, но така и не ме поблазни семейният живот.

То и по-добре за истинския иконом — нищо не те откъсва от службата. Фома Аникеевич например също не е женен. А легендарният Прокоп Свиридович, при все че имал жена и деца, ги оставил на село и ги посещавал само два пъти годишно — за Коледа и Великден.

Истинският иконом знае, че службата му не е длъжност, а начин на живот. Не е от сутринта до вечерта да си иконом, а после да се прибереш и да станеш просто Афанасий Зюкин. Дворцовият иконом е същи дворянин, те и по звучене си приличат, само че ние сме по-строги към себе си от дворянството. Затова пък сме и много високо ценени.

Мнозина биха искали да примамят за себе си истински царски или великокняжески иконом, обещават планини от злато. Всеки богаташ се блазни да има същия ред у дома си, както в императорския дворец. Собственият ми брат Фрол не устоя, помами се по парите. Сега е иконом — не, при тях това се нарича „майордом“ — при един московски милионер, банкера Литвинов, юдеин. Взе пет хиляди за преместването плюс три хиляди годишно, всичко му е безплатно, дори жилището, получава и премиални. Беше иконом, вече е никой.