Борис Акунин - Коронация

Точно така го каза — скромно и мъдро.

В този миг в лакейската стая надникна моят помощник Сомов, сложи ръка на гърдите си и помоли за прошка:

— Афанасий Степанович, господа, извинете ме, но викат мадмоазел Деклик при нейно височество — и веднага с поклон се оттегли.

— А, да, мосю Зюкин — обърна се към мен гувернантката. — Клетата Ксения нищо не знае. Какво мога да й кажа?

— Не бива да уведомявате нейно императорско височество за заплахите на Линд — отвърнах строго, неприятно изненадан от фриволната фамилиарност спрямо Ксения Георгиевна. — Просто кажете на нейно императорско височество, че похитителите искат откуп и че откупът ще бъде платен.

Мисля, че тръгна надлежно засрамена.

Само след минута съжалих за отсъствието на мадмоазел, защото мистър Фрайби изведнъж отвори уста и изрече някаква кратка дума.

— Какво благоволихте да кажете? — попита Фома Аникеевич.

— Той казар „спион“ — преведе Маса, който знаел английски, както се оказа.

— В какъв смисъл „шпион“? — не разбрах аз.

Британецът с надежда погледна към Фома Аникеевич и онзи внезапно се навъси угрижен.

— Господин Фрайби е абсолютно прав. Имало е шпионин. Похитителите бяха осведомени за вчерашните ни обиколки. Не искам да ви тревожа, Афанасий Степанович, но е много вероятно сред персонала ви да има съгледвач на доктор Линд. Можете ли да гарантирате за слугите?

Почувствах как пребледнявам.

— В никакъв случай. За петербургчани гарантирам. Всички освен Липс — този, който ни обслужва — са стари и проверени. Но тук имам временен персонал от девет души плюс приходящи. Местните изобщо не ги знам, с тях се занимава Сомов.

— Значи се налага изключителна предпазливост — авторитетно рече Лука Емелянович.

А Фома Аникеевич каза на англичанина:

— Благодаря ви, мистър Фрайби, за уместната забележка.

Онзи сви рамене в знак на неразбиране, аз си спомних, че нося в джоба подарения ми речник.

„Благодаря“ беше „тенк“ на английски. „Ви“ — още по-лесно: „ю“.

Така че казах:

— Тенк ю, мистър Фрайби.

Той кимна и пак се зачете в своя Trollope (проверих в библиотеката — има такъв английски романист).

Още някое време обсъждахме помежду си начините конфиденциално да се свързваме едни с други, после съвещанието ни бе прекъснато — пак надникна Сомов и по израза на лицето му разбрах: случило се е нещо важно.

Помолих за извинение и излязох в коридора.

— Ето — каза той шепнешком, не знам защо, и ми подаде бял плик. — Намерен. Портиерът го намерил. Не е ясно откъде се е взел.

Поех плика и прочетох написани с молив печатни букви:

AVEC LES COMPLIMENTS DE DR. LIND 32 32 С благопожелания от д-р Линд (фр.). — Б.пр.

С невероятно усилие на волята успях да запазя външно невъзмутим вид.

— Къде е намерен?

— На входа, точно пред вратата. Портиерът излязъл да види дали не е спрял дъждът, и го видял.

Значи и отвън може да са го хвърлили. Някой е прескочил оградата и го е подхвърлил, много просто. Малко ми олекна. Но съвсем малко.

Разбира се, не отворих плика, макар да не беше залепен — и спешно го понесох към горния етаж. Ако Сомов не ме гледаше, щях да се затичам.

Спрях до вратата на малката гостна, преди да почукам, и се ослушах. Винаги го правя, и то не за да подслушвам, а за да не попреча с почукването на нещо важно и интимно.

Отвътре се чу плътният сърдит глас на Кирил Александрович:

— Ники, не може да си толкова загубен! По време на аудиенцията на Ли Хун Чан 33 33 Бележит китайски държавник (1823–1901), от 1870 г. ръководи външната политика на Китай; прави първи опити да отвори страната си за европейската цивилизация; представлява китайския император на коронясването на Николай II в Москва. — Б.пр. не бива да споменаваш никакви концесии! В никакъв случай! Всичко ще развалиш!

Неволно поклатих глава с мисълта, че това не може дълго да продължи. Императорът не е чак толкова слабодушен, както си мислят техни височества. И е злопаметен.

Почуках силно, подадох посланието и веднага излязох в коридора.

Чакането ми продължи не повече от пет минути. Георгий Александрович се подаде от вратата и ме повика с пръст. Неговият поглед ми се стори някак странен.

По съвсем същия начин ме погледнаха императорът и останалите велики князе — сякаш ме виждаха за първи път или, да речем, за първи път са забелязали, че на тоя свят съществува човек на име Афанасий Степанович Зюкин. Това никак не ми се понрави.

— Нали знаеш френски? — попита Кирил Александрович. — На, прочети го.