Джонатан Страуд - Амулетът на Самарканд

Пет момчета начело с момичето. Влачеха се по уличката, оглеждайки небрежно двете страни. Поотпуснах се. Бях добре скрит, а дори и да не бях, нямаше защо да се страхувам от тях след като вече бяхме далеч от погледа на обществото. Естествено, момчетата бяха едри и изглеждаха като гамени, но все още си бяха само момчета, облечени в дънки и кожени якета. Момичето носеше черно кожено яке и панталони, които се разширяваха неудържимо от коленете надолу. Там имаше достатъчно излишен плат да се направи втори чифт за някой дребосък. Идваха надолу по алеята, проправяйки си път през боклука. Чак сега осъзнах колко неестествено мълчаливи бяха.

Чудейки се, проверих другите нива отново. На всяко едно всичко си беше както трябва. Шест деца.

Скрит зад бариерата, изчаках да отминат.

Момичето ги водеше. Тя се изравни с мен.

Чувствайки се в безопасност, аз се прозинах.

Едно от момчетата я потупа по рамото.

— То е там — каза той, сочейки.

— Дръжте го — рече момичето.

Преди да успея да се окопитя от изненадата си, три от по-едрите момчета скочиха във входа и се стовариха върху мен. На момента, в който докоснаха нишките на Прикритието, те се разкъсаха и разтвориха в нищото. За момент бях залят от приливна вълна от бъркотия от кожа, евтин афтършейв и потни тела. Седяха върху мен, и ме биеха с юмруци и шамари по главата. Най-безцеремонно и грубо ме изправиха на крака.

После се съвзех. Все пак съм Бартимеус.

Уличката се освети от мигновено отделяне на светлина и топлина. Тухлите във входа изглеждаха така, сякаш са били опечени на тиган.

За моя изненада момчетата все още се държаха. Две от тях ме бяха сграбчили за китките като чифт окови, докато третото ме беше хванало с ръце през кръста.

Повторих ефекта с още по-голяма сила. В съседната улица започнаха да вият аларми на коли. Този път, признавам си, очаквах да се намеря сграбчен от три овъглени трупа 27 27 Независимо какво ще кажат някои по въпроса, ние нямаме особен интерес да нараняваме хора. Разбира се, и сред нас има изключения и Джабор е едно от тях. Обаче дори и за такъв добричък джин като мен, съществува понятието „да отидеш твърде далеч“. .

Но момчетата все още бяха там. Дишаха тежко и стискаха здраво.

Тук нещо не беше съвсем наред.

— Дръжте го неподвижно — каза момичето.

Погледнах я, а тя погледна мен. Беше малко по-висока от настоящото ми превъплъщение, с тъмни очи и дълга черна коса. Другите две момчета стояха от двете й страни като някакви пъпчиви почетни стражи. Започнах да губя търпение.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Имаш нещо на врата си. — За някой толкова млад, момичето имаше забележително безизразен и авторитетен глас. Предположих, че е на тринайсет години.

— Кой го казва?

— Вижда се ясно от две минути насам, кретен такъв. Измъкна се от ризата ти, когато скочихме върху теб.

— Аха. Ясно.

— Дай го насам.

— Не.

Тя сви рамене.

— Тогава ние ще си го вземем. Това ще е погребението ти.

— Вие не знаете кой всъщност съм аз, нали? — Прозвучах адски небрежно, но с известна доза заплаха. — Ти не си магьосник.

— Точно така, не съм — рече тя злобно.

— Един магьосник би бил достатъчно мъдър да не си играе с такъв като мен. — Отново се бях заел да увелича фактора на страхопочитание, въпреки че това е доста сложно при условие, че някакъв малоумник те стиска през кръста.

Момичето се ухили студено.

— А един магьосник би ли се справил толкова добре с твоята злост?

Тук тя имаше право. Като начало един магьосник не би се осмелил да припари до мен без да е напълно защитен от заклинания и пентаграми. На второ място той щеше да се нуждае от помощта на дяволчета, за да ме открие под Прикритието ми и накрая щеше да му се наложи да призове някой джин от сравнително тежка категория, ако искаше да ме подчини. И то, ако се осмелеше. Но това момиче и приятелите му го бяха направили съвсем сами и без особено притеснение.

Трябваше да изстрелям някоя Детонация с пълна сила, но бях прекалено изморен за такива сложни неща. Налагаше се да разчитам на безпочвени заплахи.

Изсмях се зловещо.

— Ха! Просто се забавлявам с вас.

— Това са празни заплахи.

Пробвах по друг начин.

— Против същността ми е — казах аз, — но признавам, че съм заинтригуван. Възхищавам се на куража ви задето се осмелявате да ме заговаряте. Ако ми кажете имената и целта си, ще ви пощадя. Всъщност дори може да съм в състояние да ви помогна. Аз имам много способности.