Джонатан Страуд - Амулетът на Самарканд

Господин Ъндъруд никога не бе имал чирак, нито пък искаше такъв. Беше си достатъчно щастлив да работи сам. Но знаеше, че рано или късно, като всички други магьосници щеше да му дойде реда и да приеме дете в къщата си.

И ето, че неизбежното се случи: един ден пристигна писмо от Министерството по заетостта, в което се съдържаше омразното искане. С мрачно примирение, господин Ъндъруд изпълни своя дълг. В определения ден той отиде до Министерството да вземе своето безименно задължение.

Изкачи се по мраморните стъпала между две гранитни колони и влезе в кънтящото фоайе. Това беше едно огромно, безинтересно място. Между дървените врати от двете страни мълчаливо сновяха чиновници, тракайки почтително с обувки по пода. В далечния край на фоайето бяха издигнати две статуи на бивши министри по заетостта с огромни размери, а между тях беше сбутано едно отрупано с документи бюро. Господин Ъндъруд се приближи. Чак след като стигна до бюрото, зад крепостната стена от купища папки, успя да види лицето на дребния усмихнат чиновник.

— Здравейте, сър — каза чиновникът.

— Младши министър Ъндъруд. Тук съм, за да взема своя нов чирак.

— А, да, сър. Очаквах ви. Само трябва да подпишете някои документи… — Той затършува в близката купчина. — Няма да отнеме дълго. После можете да го вземете от дневната стая.

— Него? Значи е момче?

— Петгодишно момче. Много будно, ако можем да съдим по тестовете. Естествено, в момента е малко разстроено… — Чиновникът откри една дебела папка документи и взе химикалката, окачена над ухото му. — Бихте ли си поставили инициалите на всяка страница и подписали на пунктирните линии…

Господин Ъндъруд размаха химикалката.

— Родителите му са заминали, нали?

— Да, сър. Дори не толкова бързо, колкото им се искаше. Обичайното: вземай парите и бягай, ако ме разбирате правилно, сър. Едва успяха да спрат, за да се сбогуват с него.

— Ами всички останали нормални мерки за безопасност?

— Регистрите за неговото раждане са иззети и унищожени, сър, а той беше стриктно инструктиран да забрави рожденото си име и да не го разкрива пред никого. Сега той е официално неоформен. Можете да започнете с него от нулата.

— Много добре. — Господин Ъндъруд довърши с въздишка последния си приличен на паяк подпис и подаде документите обратно. — Ако това е всичко, предполагам, че най-добре е да отида и да го взема.

Той тръгна надолу по низ от тихи коридори и влезе през една тежка врата с ламперия в светло боядисана стая, пълна с играчки за забавляване на нещастни деца. Там, между едно намръщено люлеещо се конче и пластмасова кукла на магьосник със смешна конусовидна шапка, той видя едно малко бледолико момче. Съвсем доскоро беше плакало, но за щастие беше спряло. Погледнаха го две зачервени очи. Господин Ъндъруд се прокашля.

— Аз съм Ъндъруд, твоят господар. Сега започва истинският ти живот. Ела с мен.

Детето подсмръкна шумно. Господин Ъндъруд забеляза, че брадичката му се разтрепери застрашително. С известно отвращение той хвана момчето за ръката, вдигна го на крака и го поведе по кънтящия коридор към чакащата го кола.

По пътя обратно към Хайгейт магьосникът се опита да накара момчето да проговори, но срещна само мълчание и сълзи. Това не му се понрави; той изсумтя безпомощно и включи радиото, за да хване резултатите от крикета. Детето седеше напълно неподвижно, вторачено в коленете си.

Жена му ги посрещна на вратата. Държеше поднос с курабийки и димяща чаша горещ шоколад и веднага покани момчето в уютната всекидневна, където зад решетката на камината пламтеше огън.

— Няма да измъкнеш нищо смислено от него, Марта — промърмори господин Ъндъруд. — Не е казал и дума.

— Това учудва ли те? Бедното същество е ужасено. Остави го на мен. — Госпожа Ъндъруд беше дребна, закръглена жена с много бяла, късо подстригана коса. Тя настани момчето в един стол до огъня и му предложи курабийка. Той изобщо не даде да се разбере, че я вижда.

Измина половин час. Госпожа Ъндъруд бъбреше приятно за всичко, което й хрумнеше. Момчето пийна малко шоколад и гризна курабийка, но продължи да се взира мълчаливо в огъня. Накрая госпожа Ъндъруд взе решение. Тя седна до него и го прегърна през раменете.

— Виж, скъпи — рече тя, — хайде да сключим сделка. Знам, че са ти наредили да не казваш името си на никого, но за мен можеш да направиш изключение. Няма как да те опозная добре, ако те наричам просто „момче“, нали? Така че, ако ми кажеш името си, аз ще ти кажа моето — при най-голяма поверителност. Какво ще кажеш? Кимна ли току-що? Много добре тогава. Аз съм Марта. А ти си…?