Джонатан Страуд - Амулетът на Самарканд

Тихичко подсмърчане и още по-тихичко гласче.

— Натаниел.

— Това е чудесно име, миличък, и не се тревожи, няма да кажа на никого. Не се ли чувстваш по-добре сега? Хайде, вземи си още една курабийка, Натаниел, а аз ще ти покажа спалнята ти.

След като нахрани детето, изкъпа го и го сложи да си легне, госпожа Ъндъруд отиде да разкаже на своя съпруг, който работеше в кабинета си.

— Най-после заспа — каза тя. — Не бих се изненадала, ако е в шок и нищо чудно при условие, че родителите му са го изоставили така. Мисля, че е позорно да откъснеш едно толкова малко дете от дома му.

— Винаги е било така, Марта. Чираците трябва да се вземат отнякъде. — Магьосникът сериозно задържа главата си наведена над книгата.

Жена му не разбра намека.

— Трябва да му се позволи да остане при семейството си — продължи тя. — Или поне да ги вижда понякога.

Господин Ъндъруд остави с досада книгата на масата.

— Ти знаеш много добре, че това е напълно невъзможно. Рожденото му име трябва да бъде забравено, защото в противен случай бъдещите му врагове могат да го използват, за да му навредят. А как може да се забрави, ако поддържа връзка със семейството си? Освен това никой не е принуждавал родителите му да се разделят с глезльото си. Не са го искали, това е истината, Марта, иначе не биха отговорили на обявата. Всичко е ясно и просто. Те получават значителна сума пари като компенсация, той получава шанс да служи на страната си на най-високо ниво, а Държавата получава нов чирак. Елементарно. Всички печелят. Никой нищо не губи.

— И все пак…

— На мен не ми е навредило, Марта. — Господин Ъндъруд се пресегна към книгата си.

— Би било много по-малко жестоко, ако на магьосниците им се разрешаваше да имат свои собствени деца.

— Този път води до съперничещи си династии, семейни съюзи… Всичко свършва с кървави семейни вражди. Прочети историята, Марта: виж какво се случи в Италия. Така че не се тревожи за момчето. Той е млад. Съвсем скоро ще забрави. А сега, какво ще кажеш да ми сготвиш нещо за вечеря?

Къщата на магьосника Ъндъруд беше от онзи вид постройки, които погледнати откъм улицата изразяват нежност, простота и достойнство, но се простират доста назад с множество объркани коридори, стълбища и различни нива. Имаше общо пет основни етажа: изба, пълна с етажерки с вина, сандъчета с гъби и щайги със сушени подове; приземен етаж, състоящ се от приемна, трапезария, кухня и оранжерия; два горни етажа, на които имаше основно бани, спални и работни кабинети; и, най-горе — таванско помещение. Точно тук спеше Натаниел, под стръмно спускащия се таван и варосаните му греди.

Всяка сутрин, на зазоряване, той се будеше от шумната врява на гълъбите на покрива над него. На тавана имаше малка капандура. През нея, ако стъпеше на стол, виждаше сивия, дъждовен лондонски хоризонт. Къщата беше на хълм и гледката беше добра; в ясните дни той виждаше далечните пилони на радио Кристъл Палас на другия край на града.

Стаята му беше обзаведена с евтин шперплатов гардероб, малък шкаф с чекмеджета, бюро и стол, и библиотека до леглото. Всяка седмица госпожа Ъндъруд слагаше прясно откъснати градински цветя във вазата на бюрото.

От онзи първи нещастен ден, съпругата на магьосника беше взела Натаниел под крилото си. Тя харесваше момчето и беше мила с него. Когато бяха насаме в къщата, често го наричаше с рожденото му име, въпреки силното недоволство на съпруга й.

— Ние дори не трябва да знаем името на калпазанина — й казваше той. — Забранено е! Може да бъде компрометиран. Когато стане на дванайсет — необходимата възраст, ще му бъде дадено ново име, с което ще бъде известен като магьосник и като човек през целия си живот. Но дотогава е напълно нередно…

— Кой ще разбере? — запротестира тя. — Никой. Това утешава бедното дете.

Тя беше единственият човек, който използваше истинското му име. Учителите му го наричаха „Ъндъруд“, на името на господаря му. А самият му господар се обръщаше към него с „момче“.

В отговор на нейната обич, Натаниел възнаграждаваше госпожа Ъндъруд с безрезервна преданост. Съобразяваше се с всяка нейна дума и следваше напътствията й за всичко.

В края на първата му седмица в къщата, тя му донесе подарък в стаята.

— Това е за теб — каза тя. — Малко е стара и мрачна, но си помислих, че може да ти хареса.

Беше рисунка на лодки, плаващи нагоре по тясна рекичка, заобиколена от тинести ивици и ниска растителност. Лаковото покритие беше толкова потъмняло от времето, че детайлите едва се виждаха, но Натаниел я хареса моментално. Гледаше как госпожа Ъндъруд я окачва на стената над бюрото му.