Джонатан Страуд - Амулетът на Самарканд

Няколко коли отминаха в края на уличката. Никой не ме последва.

Позволих си да се усмихна леко. Мислех, че съм ги изгубил.

Грешах.

Египтянчето излезе бавно от уличката, зави няколко пъти надясно и излезе на една от многото улици, идващи от площад Трафалгар. Докато вървях, обмислях плановете си.

Забрави площада! Наоколо имаше прекалено много дразнещи деца. Но вероятно, ако си намерех убежище някъде наблизо, на сферите все пак щеше да им е трудно да прихванат пулсирането на Амулета. Можех да се скрия зад някой кош за боклук до настъпването на зората. Това беше единствената възможност. Бях прекалено изморен, за да излетя отново в небесата.

Освен това исках и да помисля.

Старата болка беше започнала отново, туптейки в гърдите, стомаха и костите ми. Не беше здравословно да си затворен в тяло толкова дълго. Никога няма да разбера как хората издържат това без напълно да полудеят 25 25 И все пак… Може би това обяснява много неща. .

Стъпвах тежко по тъмната, студена улица, гледайки как отражението ми преминава по празните, квадратни витрини по нея. Момчето вървеше с прегърбени рамене заради вятъра и с ръце, мушнати в джобовете на якето. Краката му се тътреха по бетона. Позата идеално изразяваше раздразнението, което чувствах. Амулетът се удряше в гърдите ми при всяка стъпка. Ако беше в моя власт, щях да го откъсна и да го метна в най-близкия кош преди да се дематериализирам разярено. Но бях задължен от заповедите, дадени ми от момчето 26 26 Имало е случаи, в които дух се е опитвал да откаже заповед. В един прочут случай Азморал Непоколебимия е бил инструктиран от господаря си да унищожи джин Йанна. Но Йанна отдавна била най-близкият съюзник на Азморал и между тях имало силна любов. Въпреки все по-строгите заповеди на господаря му, Азморал отказал да го направи. Тъжно е, но силата на волята му била равна на предизвикателството, а неговата същност била свързана с неудържимото притегляне на заповедите на магьосника. Съвсем скоро, тъй като не се предал, той бил буквално разкъсан на две. Предизвиканата от това експлозия унищожила магьосника, палата му и едно затънтено предградие на Багдад. След това трагично събитие магьосниците се научили да внимават, когато заповядват директни атаки срещу противникови духове (противниковите магьосници са нещо различно). Ние пък се научихме да избягваме принципните конфликти. Вследствие на това лоялността сред нас е временна и подлежи на промяна. Приятелството е изключително въпрос на стратегия. . Трябваше да го държа в мен.

Хванах един страничен път далеч от движението. Плътната тъмнина от високите сгради се събираше от двете страни и ме потискаше. Градовете ми развалят настроението, почти както когато съм под земята. Лондон е особено неприветлив — студен, сив, изпълнен с миризми и дъжд. Кара ме да копнея за юга, за пустините и просторното синьо небе.

Друга уличка, задръстена от мокри кашони и вестници, водеше наляво. Автоматично прегледах нивата — не видях нищо. Тази щеше да ми свърши работа. Отхвърлих наум първите два входа по хигиенни причини. Третият беше сух. Седнах там.

Крайно време беше да обмисля събитията от нощта дотук. Досега бях доста натоварен. Налице имахме бледото момче, Саймън Лавлейс, Амулета, Джабор, Факарл… Като цяло една наистина пъклена смесица. И все пак, какво значение имаше? Призори щях да предам Амулета и да се махна от тази противна каша завинаги.

Но да не пропускаме работата ми с момчето. То щеше да си плати за това с лихвите. Нямаше как да унижиш Бартимеус от Урук като го накараш да нощува в някаква си задна уличка на Уест Енд и да очакваш да се измъкнеш безнаказано. Първо щях да открия името му, а после…

Чакай…

Стъпки в уличката… Приближаваха няколко чифта ботуши.

Може би беше просто съвпадение. Лондон е голям град. Хората го използват. Хората използват уличките. Който и да идваше, вероятно просто беше хванал по-пряк път към къщи.

Нагоре, точно пък в уличката, в която се криех аз.

Не вярвам в съвпадения.

Свих се назад в тъмнината на малкия вход и сътворих Прикритие върху себе си. Седейки в сянката, се покрих с един слой плътно преплетени черни нишки и се слях с мрака. Зачаках.

Ботушите се приближиха. Кой ли можеше да бъде? Дали беше патрул на Нощната полиция? Или пък отряд магьосници, изпратени от Саймън Лавлейс? Може би сферите все пак ме бяха забелязали.

Но не бяха нито полицаи, нито магьосници. Бяха децата от площад Трафалгар.