Джонатан Страуд - Амулетът на Самарканд

Но не всичко на площада беше безобидно. Тук-там пред входовете на малки, затворени палатки стояха мъже със сериозни лица. Посетителите се допускаха в тях един по един. Очевидно вътре имаше наистина стойностни артефакти, тъй като без изключение пред всяка от тях се мотаеха малки наблюдатели. Те имаха разнообразни незабележими форми — най-вече гълъби. Избягвах да се приближавам твърде много в случай, че бяха по-възприемчиви отколкото изглеждаха.

Сред тълпата се шляеха и няколко магьосници. Те едва ли щяха да купуват нещо от тук; по-скоро бяха нощна смяна в правителствените офиси в Уайтхол и бяха излезли за глътка чист въздух. На второ ниво единият (в хубав костюм) бе придружаван от дяволче, подскачащо по петите му; другите (по-опърпано облечени) просто оставяха след себе си издайническия аромат на тамян, засъхнала пот и восък от свещи.

Полицията също беше тук — няколко обикновени полицаи и още двама-трима космати мъже с остри, продълговати лица от Нощната полиция, които демонстрираха присъствие колкото беше необходимо, за да няма неприятности.

По целия площад блещукаха светлините от колите, превозващи министри и други магьосници от техните офиси в Парламента към клубовете им в Сейнт Джеймс. Бях близо до центъра на огромно колело от власт, която се простираше над една империя и тук, с малко късмет, щях да остана скрит, докато накрая не ме призовяха.

А може би не.

Бях се приближил бавно до една особено зле изглеждаща сергия и разглеждах стоката, когато се появи тревожното чувство, че ме наблюдават. Обърнах леко глава и разгледах тълпата. Безформена маса. Проверих нивата. Нямаше скрити опасности: тъпо стадо, еднообразно и човешко. Обърнах се отново към сергията и разсеяно вдигнах едно „Моето Магическо Огледало™“ — парче евтино стъкло, залепено в рамка от розова пластмаса и слабо украсено с вълшебни пръчици, котки и магьоснически шапки.

Ето го отново чувството! Завъртях се много бързо. През една дупка в тълпата точно зад мен видях ниска, закръглена магьосница, група деца, струпани край един щанд и един полицай, който ги гледаше подозрително. Явно никой не проявяваше ни най-малък интерес към мен. Но аз знаех какво бях почувствал. Следващия път щях да съм готов. Направих се на много заинтересуван от огледалото. „ОЩЕ ЕДИН ПРЕКРАСЕН ПОДАРЪК ОТ ЛОНДОН, МАГИЧЕСКАТА СТОЛИЦА НА СВЕТА!“ пишеше на етикета отзад. „НАПРАВЕНО В ТАЙВ…“

Усещането се появи отново. Завъртях се по-бърз от котка и — успях! Хванах зяпачите очи в очи. Двама от тях, момче и момиче, бяха сред шумна група деца. Нямаха време да сведат очи. Момчето беше около петнайсетгодишно; акнето нападаше лицето му с известен успех. Момичето беше по-малко, но очите й бяха студени и твърди. Погледнах ги и аз. Какво ми пукаше? Те бяха човеци, не можеха да видят какво съм. Нека зяпат.

След няколко секунди не можаха да издържат, отвърнаха поглед. Свих рамене и понечих да отмина. Чу се високото покашляне на мъжа от сергията. Оставих внимателно „Моето Магическо Огледало™“ на подноса, усмихнах му се хлапашки и си тръгнах.

Децата ме последваха.

Забелязах ги на следващата будка как гледат иззад една сергия за захарен памук. Движеха се накуп — може би пет или шест, не можех да съм сигурен. Какво искаха? Да ме оберат? Ако е така, защо бяха избрали мен? Тук имаше десетки по-добри, по-дебели и по-богати кандидати. За да проверя, аз се присламчих до един много малък, богато изглеждащ турист с гигантска камера и дебели очила. Ако исках да обера някой, той щеше да оглави класацията ми. Но когато го изоставих и тръгнах в кръг през тълпата, децата отново ме последваха.

Странно. И дразнещо. Не исках да се променя и да отлетя, бях твърде изморен. Исках само да бъда оставен на мира. Имаше още много часове преди зазоряване.

Забързах крачка, децата направиха същото. Скоро след като бяхме обиколили площада три пъти, ми писна. Няколко полицаи ни бяха видели как бързаме в кръг и май скоро щяха да ни спрат, дори и само за да не им се завие свят. Време беше да се махам. Каквото и да искаха децата, аз не исках да привличам повече внимание.

Наблизо имаше подлез. Забързах надолу по стъпалата, минах покрай входа за метрото и излязох от другата страна на улицата срещу централния площад. Децата бяха изчезнали — може би бяха в подлеза. Сега беше моят шанс. Шмугнах се зад един ъгъл, минах покрай една книжарница и се спуснах надолу по една тясна уличка. Изчаках малко там, в сянката, сред контейнерите за боклук.