Джонатан Страуд: Амулетът на Самарканд

В основата на стълбището имаше друга врата, подобна на първата, но украсена в средата с петолъчна червена звезда. Момчето завъртя облата дръжка и натисна: вратата се отвори трудно, застъпвайки дебелия килим. Когато пролуката стана достатъчно широка, то влезе в кабинета. Несъзнателно беше затаило дъх при влизането; сега издиша отново, почти разочаровано. Всичко беше толкова обикновено . Дълга стая с подредени книги от двете страни. В далечния край се намираше огромното дървено бюро с тапициран кожен стол зад него. Върху бюрото имаше химикалки, хартии, стар компютър и малка метална кутия. Прозорецът отзад гледаше към един кестен, окичен с цялото великолепие на лятото. Светлината в стаята имаше приятен зелен нюанс.

Момчето се насочи към бюрото. На половината път спря и се огледа назад.

Нищо. И все пак бе почувствал нещо много странно… По неизвестни причини леко отворената врата, през която беше влязъл само преди малко, сега предизвикваше безпокойство у него. Прииска му се да се беше сетил да я затвори след себе си.

Той разтърси глава. Нямаше нужда. След няколко секунди щеше да излезе обратно през нея.

С четири забързани крачки стигна до ръба на масата. Отново се обърна. Със сигурност беше чул шум…

Стаята бе празна. Момчето се ослуша внимателно като заек в дупката си. Не, не се чуваше нищо друго освен слабия звук на далечното улично движение.

С широко отворени очи, той задъхано се обърна към масата. Металната кутия блестеше на слънцето. Пресегна се към нея над кожената повърхност на бюрото. Не беше задължително да го прави точно така — можеше да заобиколи до другата страна и лесно да вземе кутията, — но той искаше някак си да спести време, да грабне това, за което беше дошъл и да се махне. Облегна се на бюрото и протегна ръка, но кутията упорито си оставаше твърде далеч. Момчето се хвърли напред, размаха пръсти като обезумяло. Не уцели кутията, но размахващата се ръка събори малкия моливник с химикалките, които се пръснаха по кожата.

Почувства как малка капчица пот го погъделичка под мишницата. Обезумял, той започна да събира химикалките и да ги тика обратно в моливника.

Зад него в стаята се чу сподавен гърлен смях.

Завъртя се бързо, потискайки писъка си, но там нямаше нищо.

За момент момчето остана облегнато с ръка на бюрото, парализирано от страх. После нещо отново заговори в него. Сякаш казваше: „Забрави химикалките. Дойде тук за кутията.“ Бавно, почти неуловимо, той започна да се промъква покрай бюрото, с гръб към прозореца, наблюдавайки стаята.

Нещо почука настоятелно по прозореца — три пъти. Завъртя се. Нямаше нищо; само кестена отвъд градината се полюшваше леко от летния бриз.

Нямаше нищо.

В този миг една от химикалките, които беше разпилял, се търкулна от бюрото и падна върху килима. Тя не предизвика шум, но той я забеляза с ъгъла на окото си. Друга започна да се клати напред-назад — първо бавно, после все по-бързо и по-бързо. Внезапно се изтърколи, отскочи от основата на компютъра и падна през ръба на пода. Друга направи същото. После още една. Изведнъж всички химикалки се затъркаляха в различни посоки, засилвайки се към ръба на бюрото, блъскайки се, падайки и накрая оставайки неподвижни.

Момчето гледаше. Падна и последната.

Той не помръдна.

Нещо се изсмя приглушено право в ухото му.

Той извика и замахна с лявата си ръка, но не удари нищо. Инерцията на удара му го обърна към бюрото. Кутията беше точно пред него. Той я грабна и веднага я пусна — металът беше стоял твърде дълго на слънце и изгори ръката му. Кутията се удари върху бюрото и капакът й се отвори. От нея изпаднаха чифт очила с рогова рамка. Само след секунда те бяха в ръката му и той тичаше към вратата.

Нещо го последва. Чу го да подскача зад гърба му.

Почти стигна до вратата; виждаше стъпалата зад нея, които водеха нагоре към господаря му.

И тогава вратата се затръшна.

Момчето дърпаше топката на вратата, удряше дървото, блъскаше, викаше господаря си в задавени ридания, но всичко беше безполезно. Нещо шепнеше в ухото му, а той не можеше да чуе думите. Изплашен до смърт, ритна вратата, но успя само да си нарани жестоко пръста на крака през малкия черен ботуш.

После се обърна с лице към празната стая.

Навсякъде около него се чуваше тихо шумолене, нежни почуквания и леки пърхания, сякаш до килима, книгите, рафтовете и дори до тавана се докосваха невидими движещи се неща. Един от абажурите над главата му се залюля от несъществуващ бриз. През сълзи, въпреки ужаса си, момчето намери думи да проговори.