Джонатан Страуд: Амулетът на Самарканд

Охо.

— Бартимеус.

— Факарл.

— Как си?

— Горе-долу.

— Не съм те виждал от известно време.

— Май е така.

— Срамота, нали?

— Да. Ами… ето ме.

— Да, ето те наистина.

Докато течеше този увлекателен разговор, от другата страна на вратата долитаха звуците от серии непрекъснати Детонации. Но Печатът ми държеше здраво. Усмихнах се колкото можех по-уверено.

— Джабор изглежда раздразнителен, както винаги.

— Да, той си е същият. Може би само малко по-гладен , Бартимеус. Това е единствената разлика, която съм забелязал в него. Никога не изглежда задоволен, дори и когато е нахранен. А това, както можеш да си представиш, напоследък се случва твърде рядко.

— Дръж се с тях гадно, за да работят с желание, това е мотото на господаря ти, нали? Все пак трябва да е доста силен, щом може да има теб и Джабор за свои роби.

Готвачът се усмихна леко и замахвайки с ножа, запрати едно въртящо се парченце нокът към тавана. То проби мазилката и остана забито там.

— Е, хайде стига, Бартимеус, не използваме думичката с „р“ в цивилизована компания, нали? Джабор и аз просто играем дългата игра.

— Ама разбира се, че е така.

— Като говорим за неравенство на силата, забелязвам, че си избрал да не говориш с мен на седмо ниво. Това ми изглежда малко неучтиво. Може ли причината да е, че се чувстваш притеснен от истинската ми форма?

— Гади ми се, Факарл, не съм притеснен 15 15 И аз не изглеждам прекрасно, но Факарл имаше твърде много пипала за моя вкус. .

— Е, всичко това е много мило. Между другото, възхищавам се на твоя избор на форма, Бартимеус. Много хубаво. Но виждам, че един амулет малко ти тежи. Може би ще бъдеш така добър да го свалиш и да го оставиш на масата. После ако искаш да ми кажеш за кой магьосник работиш, може би ще измисля начин да приключа тази среща по един не толкова фатален начин.

— Много мило от твоя страна, но знаеш, че не мога да направя това 16 16 Не беше точно така. Можех да предам Амулета и така да се проваля в задачата си. Но в такъв случай, дори и да успеех да избягам от Факарл, щеше да се наложи да се върна с празни ръце при бледоликото момче. Провалът ми щеше да ме изостави на крехката му милост, в негова власт и аз някак си знаех, че това не е добра идея. .

Готвачът забоде върха на ножа си в ръба на масата.

— Нека бъда откровен. Можеш и ще го направиш. Това, разбира се, не е нищо лично; някой ден може отново да работим заедно. Но засега съм обвързан, точно както и ти. И аз също си имам задължения за изпълняване. Така че, както винаги, всичко е въпрос на сила. Поправи ме ако греша, но забелязвам, че вече не си толкова уверен в себе си — в противен случай щеше да си излязъл през предната врата, разправяйки се с трилоидите пътьом, а нямаше да ги оставиш да те подкарват из къщата към мен.

— Просто следвах едно хрумване.

— Хм. Може би ще спреш да се придвижваш към прозореца, Бартимеус. Подобен ход би бил прекалено очевиден и глупав дори за човек 17 17 Ох, заболя. , а освен това там те очакват трилоидите. Предай амулета или ще разбереш, че твоят паянтов Предпазен щит не значи нищо.

Той се изправи и протегна ръка. Настъпи мълчание. Зад Печата ми все още кънтяха търпеливите (дори прозаични) Детонации на Джабор. Самата врата отдавна трябва да беше станала на прах. И тримата стражи висяха в градината, вперили очи в мен. Огледах стаята в търсене на вдъхновение.

— Амулета , Бартимеус.

Вдигнах ръка и с тежка, доста театрална въздишка хванах Амулета. После отскочих наляво. В същия момент освободих Печата на вратата. Факарл изпусна звук на разочарование и раздвижи ръка. Докато го правеше, беше ударен директно от една особено мощна Детонация, която прелетя през празнината, където беше стоял Печата. Тя го запрати назад в камината и тухленият зид се срина върху него.

Размазах всичко по пътя си към парника, точно когато Джабор пристъпи през празнината в кухнята. Докато Факарл се надигаше изпод отломките, аз бягах към градината. Тримата стражи се приближиха към мен с широко отворени очи, въртейки краката си. В краищата на дебелите им крайници се появиха нокти, като коси. Хвърлих най-ярката възможна Илюминация. Цялата градина се освети като от експлодирало слънце. Очите на стражите бяха заслепени и те зацвърчаха от болка. Подскочих над тях и хукнах през градината, избягвайки изхвърляните от къщата магии, които изпепеляваха дърветата.

Прескочих стената в далечния край на градината, между купчината естествен тор и моторната косачка за трева. Разкъсах синята плетеница от магически линии, оставяйки дупка във формата на момче. Моментално навсякъде из имота започнаха да звънят аларми.