Джонатан Страуд: Амулетът на Самарканд

Паднах на тротоара от другата страна, а Амулетът подскочи и издрънча на гърдите ми. Оттатък стената чух звук от галопиращи копита. Крайно време беше да се променя.

Соколът скитник е най-бързата известна птица. Тя може да постигне скорост от двеста километра в час при пикиращ полет. Рядко някоя такава е постигала това при хоризонтален полет над покривите на Северен Лондон. Някои дори биха се усъмнили, че е възможно, особено след като носи на врата си тежък амулет. Достатъчно е да кажа само, че когато Факарл и Джабор се приземиха на задната уличка на Хампстед, създавайки невидимо препятствие, което веднага беше ударено от бързодвижещ се товарен камион, аз не се виждах никъде.

Отдавна бях изчезнал.

— Преди всичко — каза господарят му, — има един факт, който трябва да набием в малкия ти нещастен мозък сега, така че никога да не го забравиш. Можеш ли да познаеш какъв е този факт?

— Не, сър — каза момчето.

— Не? — Четинестите вежди подскочиха нагоре в престорена изненада. Хипнотизирано, момчето ги изгледа как изчезват под сплъстената бяла коса. Те останаха сякаш срамежливо скрити там само за секунда преди изведнъж да се стоварят обратно с ужасяваща безвъзвратност и тежест. — Не. Ами тогава… — Магьосникът се наведе от стола си. — Аз ще ти кажа.

С бавно, преднамерено движение той събра ръце, така че върховете на пръстите му образуваха островърха дъга, която насочи към момчето.

— Запомни това — каза с мек глас той. — Демоните са много зли. Ако могат, ще те наранят. Разбираш ли го?

Момчето все още гледаше веждите. Не можеше да отклони втренчения си поглед от тях. Сега те оформиха строга бразда по-надолу, като върховете на две стрели. Движеха се със забележителна подвижност — нагоре, надолу, накланяха се, образуваха дъга, понякога заедно, понякога поотделно. С тази пародия на независим живот те упражняваха някакво странно влияние върху момчето. Освен това, той предпочиташе да ги изучава безкрайно дълго пред това да срещне втренчения поглед на господаря си.

Магьосникът се изкашля застрашително.

— Разбираш ли?

— О… да, сър.

— Добре, сега казваш „да“ и съм сигурен, че го мислиш — и все пак… — Едната вежда бавно и замислено се вдигна нагоре. — И все пак аз не съм сигурен, че ти наистина действително разбираш .

— О, да, сър; разбирам, сър. Демоните са зли и причиняват болка, и ще те наранят, ако им позволиш. — Момчето се раздвижи тревожно върху възглавничката си. Гореше от желание да покаже, че беше слушал внимателно. Навън лятното слънце прежуряше тревата и горещите тротоари. Пет минути по-рано, с весело бръмчене, под прозореца беше минал камионът на сладоледаджията. Но в стаята на магьосника през тежките червени завеси се промъкваше само една ярка линия от чиста дневна светлина; въздухът вътре беше спарен и задушен. На момчето му се искаше урокът да свърши и да му разрешат да си ходи.

— Слушах много внимателно, сър — каза то.

Господарят му кимна.

— Някога виждал ли си демон? — попита той.

— Не, сър. Искам да кажа, само в книгите.

— Изправи се.

Момчето стана бързо като почти се подхлъзна на възглавничката си с единия крак. Той изчака притеснено с отпуснати ръце. Господарят му небрежно посочи с пръст една врата зад него.

— Знаеш ли какво има там отзад?

— Вашия кабинет, сър.

— Добре. Слез по стъпалата и прекоси стаята. В далечния край ще видиш бюрото ми. Върху него има кутия. В кутията има очила. Сложи си ги и се върни тук. Разбра ли?

— Да, сър.

— Добре тогава. Върви.

Под зоркия поглед на господаря си, момчето отиде до вратата, направена от тъмно небоядисано дърво с множество шарки и линии по нея. Трябваше да положи известно усилие, за да завърти тежката месингова топка, но хладината й му беше приятна. Вратата се отвори безшумно на смазаните си панти и момчето прекрачи, озовавайки се в горната част на застлано с килим стълбище. По стените имаше елегантни тапети на цветя. По средата на пътя надолу, едно малко прозорче пропускаше струя приветлива слънчева светлина.

Момчето заслиза внимателно, стъпало по стъпало. Тишината и слънцето го окуражиха и потиснаха част от страховете му. Тъй като никога не беше стъпвал тук, не разполагаше с нищо друго освен детските истории, които подхранваха идеите му за това, което беше в кабинета на господаря му. В съзнанието му изплуваха ярките образи на препарирани крокодили и очи в стъкленици. Той яростно ги изхвърли оттам. Нямаше да се уплаши.