Джонатан Страуд - Окото на голема

Императорът нададе чуруликащ вик:

— Добре, добре! Победата е наша!

— Превъзходството е само временно — каза Мейринк. — Елате, сър, трябва да тръгваме.

Въпреки протеста си, императорът беше изнесен от клетката към една малка врата в голямата порта. Мейринк и моят господар бяха начело на групата, зад тях се намираше императорът, чието дребно телосложение бе скрито сред придворните. Куизъл и аз вървяхме накрая.

Светкавица. Две черни фигури прескочиха през парапета зад нас. Около тях плющяха дрипави пелерини, а дълбоко в качулките им горяха жълти очи. Придвижваха се през терасата с големи плавни подскоци, като едва докосваха земята. В птичарника птиците изведнъж замлъкнаха.

Погледнах Куизъл.

— Ти или аз?

Красивото момиче ми се усмихна, показвайки острите си зъби.

— Аз. — Тя се втурна назад, за да посрещне напредващите гули. Аз продължих да тичам след антуража на императора.

Една тясна пътека зад портата водеше на север покрай рова, под стените на замъка. Отдолу се виждаше как Старият град гори; виждах как британските войски тичат по улиците, а народът на Прага бягаше, биеше се и падаше пред тях. Всичко това изглеждаше далечно; единственият звук, който долиташе до нас, бе далечният вой на вятъра. Тук-там се носеха ята от дяволчета.

Императорът спря с гръмките си оплаквания. Групата бързаше мълчаливо в нощта. Дотук добре. Вече бяхме при Черната кула, в началото на източните стълби и пътят напред беше чист.

Пърхане на криле, Куизъл кацна до мен с пепеляво лице. Беше ранена отстрани.

— Проблеми? — попитах.

— Не с гулите. Африт. Но дойде един голем — унищожи го. Добре съм.

Продължихме надолу по стълбите отстрани на хълма. Светлината от горящия замък се отразяваше във водите на Вълтава под нас, придавайки й тъжна красота. Не срещнахме никого, никой не ни преследваше и скоро най-лошото от конфликта остана зад нас.

С наближаването на реката Куизъл и аз се спогледахме обнадеждено. Градът беше загубен, както и империята, но бягството ни щеше поне малко да ни върне личната гордост. Въпреки че мразехме робството си, ние никак не харесвахме и да сме губещи. Изглежда щяхме да се измъкнем.

Засадата изникна, когато почти бяхме стигнали основата на хълма.

С бързи прибежки шест джина и банда дяволчета изскочиха на стъпалата отдолу. Императорът и придворните му изпищяха и побягнаха в безредие. Куизъл и аз се напрегнахме, готови да скочим.

Зад нас се чу леко покашляне. Обърнахме се като един.

Пет стъпала по-нагоре стоеше слаб, млад мъж. Имаше прилепнали руси къдрици, големи сини очи и носеше сандали и тога в късен римски стил. Изражението на лицето му беше спокойно и скромно, сякаш не би наранил и муха. Обаче като допълнителна подробност, не можех да не забележа, че носеше и чудовищна коса със сребърно острие.

Огледах го и на другите нива, с бледата надежда, че всъщност може да е някой ексцентричен човек, тръгнал на бал с маски. Нямах този късмет. Беше африт с голяма сила. Преглътнах. Това изобщо не беше добре 12 12 И най-мизерният африт си струва да се избягва, а този наистина беше забележителен. На по-високите нива формите му бяха огромни и ужасяващи, така че появяването му в такъв мършав вид на първо ниво вероятно просто допадаше на извратеното му чувство за хумор. Но не мога да кажа, че на мен ми беше смешно. .

— Господин Гладстон поднася комплиментите си на императора — каза младият мъж. — Той би искал да се наслади на компанията му. Останалата паплач може да се изпарява.

Това звучеше разумно. Погледнах умолително господаря си, но той ядно ме подтикна напред. Въздъхнах и неохотно пристъпих към африта.

Младият мъж изцъка високо:

— О, чупка, дребосък. Нямаш шанс.

Присмехът му разпали яростта ми. Съвзех се.

— Внимавай — рекох студено. — Подценяваш ме на свой собствен риск.

Афритът премигна, демонстрирайки липса на безпокойство.

— Наистина ли? Имаш ли си име?

— Име ли? — извиках аз. — Имам много имена! Аз съм Бартимеус! Аз съм Сакр-ал-Джини! Аз съм Н’горсо Могъщия и Змията на сребърните пера!

Направих драматична пауза. Младият мъж гледаше безизразно.

— Никога не съм те чувал. А сега, ако обичаш…

— Говорил съм със Соломон…

— О, моля те! — Афритът направи пренебрежителен жест. — Не сме ли го правили всички? Нека да си го кажем, той е говорил с кого ли не.

— Аз съм възстановил стените на Урук, Карнак и Прага…

Младият мъж се усмихна мазно.