Джонатан Страуд - Окото на голема

Куизъл все още зяпаше магьосниците; седяха ниско прегърбени над кристалите си, мънкайки продължителни тихи инструкции на своите създания. Бледи, движещи се образи в кристалите показваха на всеки един това, което съответният голем виждаше.

— Британците няма да се занимават с чудовищата — каза Куизъл. — Ще намерят операторите и ще убият тях .

Господарят ми оголи зъбите си.

— Дотогава императорът ще е изчезнал. А това, между другото, е моята нова заповед за вас двамата — да охранявате Негово височество при бягството му. Ясно?

Аз вдигнах лапа. Магьосникът въздъхна дълбоко.

— Да, Бартимеус?

— Ами, сър — рекох, — ако мога да направя предложение. Прага е обградена. Ако се опитаме да избягаме от града с императора, всички ще загинем. Така че защо просто не забравим за дъртия глупак и вместо това не се измъкнем? На улица „Карлова“ има една малка пивоварна с пресъхнал кладенец. Не е дълбок. Входът му е малко тесен, но…

Той се намръщи.

— Очакваш от мен да се крия там?

— Е, ще е тясно, но считам, че можем да ви натъпчем. Шкембето ви може да ни създаде неприятности, но не е нещо, което да не може да се оправи със силно бутане… Ох! — Козината ми запука; внезапно спрях. Както винаги нажежените точици ме накараха да си забравя мисълта.

— За разлика от теб — изръмжа магьосникът, — аз знам какво е лоялност! Мен няма нужда да ме убеждават, за да действам почтено спрямо господаря си. Повтарям: вие двамата ще го защитавате с цената на живота си. Разбрахте ли?

Кимнахме неохотно. В този момент подът се разтресе от близка експлозия.

— Тогава ме последвайте — каза той. — Нямаме много време.

Тръгнахме обратно нагоре по стълбите през кънтящите коридори на замъка. Ярки светкавици осветяваха прозорците; навсякъде ехтяха страховити писъци. Господарят ми тичаше с тънките си крака, задъхвайки се при всяка стъпка; Куизъл и аз правехме големи скокове до него.

Най-накрая излязохме на площадката, където императорът от години поддържаше своя птичарник. Представляваше голяма конструкция, внимателно изработена от богато украсен бронз, с куполи, минарета и хранилки, и с врати, през които императорът да се разхожда. Вътрешната част беше пълна с дървета и храсти в саксии и със забележително разнообразие от папагали, чиито предци са били донесени в Прага от далечни земи. Императорът беше лудо влюбен в тези птици; напоследък, с нарастването на силата на Лондон и изплъзването на империята от контрола му, той беше започнал да седи дълги часове в птичарника, беседвайки задушевно с приятелите си. Сега, когато нощното небе се раздираше от магически сблъсъци, птиците бяха в паника, въртяха се из клетката, предизвиквайки буря от перушина, и грачеха до припадък. Императорът, дребен пълничък джентълмен в сатенени бричове и намачкана бяла риза, който не беше кой знае колко по-добре от птиците, увещаваше птичарите си и пренебрегваше стълпилите се около него съветници.

Главният министър, Мейринк, блед и с тъжен поглед, го дърпаше за ръкава.

— Ваше височество, моля . Британците прииждат нагоре по Касъл хил. Трябва да ви отведем в безопасност…

— Не мога да изоставя птичарника си! Къде са магьосниците ми? Извикайте ги тук!

— Сър, те са заети с битката…

— Тогава моите африти? Моят верен Феб…

— Сър, както вече няколко пъти ви информирах…

Господарят ми си проправи път.

— Сър, представям ви Куизъл и Бартимеус, които ще ни помогнат при заминаването ни, а после ще спасят и чудните ви птици.

— Две котки ли, човече? Две котки ? — Устните на императора се свиха и пребледняха 11 11 Самите те заприличаха на котешки, ако ме разбирате правилно. .

Куизъл и аз извъртяхме очи от досада. Тя се превърна в момиче с необикновена красота; аз приех формата на Птолемей.

— А сега, Ваше височество — рече господарят ми, — източните стълби…

Големи сътресения се чуваха в града; половината предградия вече горяха. Едно малко дяволче прелетя над парапета в края на площадката. Опашката му пламтеше. Плъзна се и спря пред нас.

— Разрешете да докладвам, сър. Множество свирепи африти си пробиват път с бой към замъка. Атаката се предвожда от Хонориус и Патернайф, личните слуги на Гладстон. Те са много ужасни, сър. Нашите войски се пречупиха пред тях. — То спря и погледна тлеещата си опашка. — Разрешете да намеря вода, сър.

— А големите? — попита Мейринк.

Дяволчето потръпна.

— Да, сър. Те току-що влязоха в бой с врага. Естествено, аз стоях доста настрана от облака, но вярвам, че британските африти са отстъпили малко, в безпорядък. А сега, за водата…