Джонатан Страуд - Окото на голема

— Прага? Какво, тези тук ли? На Гладстон му трябваха пет минути да срине тези стени, за тях ли говориш? Нали не си работил и над Йерихон?

— Да, работи — намеси се Куизъл. — Една от първите му работи. Той си мълчи за това, но…

— Виж, Куизъл…

Афритът попипа косата си.

— Последен шанс, джине — рече той. — Обирай си крушите. Тук не можеш да спечелиш.

Свих рамене примирено.

— Ще видим.

И така, за съжаление, видяхме. При това много бързо. Първите ми четири детонации бяха отклонени от бързо въртящата се коса. Петата, която бях направил наистина силна, отскочи право към мен, изхвърляйки ме от пътеката и запращайки ме надолу по хълма. Опитах да се надигна, но се отпуснах болезнено. Раната ми бе прекалено голяма; не можех да се възстановя навреме.

Горе на пътеката дяволчетата се нахвърляха върху придворните. Видях Куизъл и един едър джин да се завъртат покрай мен, сграбчили се за гушите.

С обидно равнодушие афритът тръгна бавно надолу по склона към мен. Той смигна и вдигна сребърната коса.

И в този момент се намеси господарят ми.

Той не беше особено добър, както вече казах — като начало много обичаше точиците — но от моя гледна точка, последното му дело беше най-доброто нещо, което някога бе правил.

Навсякъде около него имаше дяволчета, прескачаха над главата му, втурваха се между краката му, домогваха се до императора. Той нададе яростен вик и от единия джоб на сакото си извади пръчка за детонации, една от новите, направени от алхимиците на Златната алея в отговор на британската заплаха. Бяха калпави, масово произвеждани боклуци, които имаха склонността да избухват твърде бързо или пък често изобщо да не избухват. При всички случаи беше най-добре да ги хвърлиш бързо по посока на врага. Но господарят ми бе типичен магьосник. Не беше свикнал да се бие лично. Той наистина изломоти командата за активиране, но после продължи да се колебае, държейки пръчката над главата си и финтирайки дяволчетата, сякаш не бе решил кое от тях да избере.

Колеба се още известно време.

Експлозията разкъса стълбите на две. Дяволчета, император и придворни бяха издухани във въздуха като семенца на глухарче. Самият ми господар изчезна напълно, сякаш никога не бе съществувал.

А с неговата смърт връзките, които ме оковаваха, изчезнаха в нищото. Афритът замахна с острието на косата, точно там, където беше лежала главата ми. Острието напразно се заби в земята.

И така, след няколкостотин години и дузина господари, връзките ми с Прага бяха прекъснати. Но когато благодарната ми същност се пръсна на всички посоки и погледнах надолу към горящия град и маршируващите войници, към стенещите деца и викащите дяволчета, към предсмъртната агония на една империя и кървавото кръщение на поредната, трябва да кажа, че не се чувствах особено тържествуващ.

Имах чувството, че всичко щеше да стане много по-лошо.

Лондон: една велика и просперираща столица на две хиляди години, която в ръцете на магьосниците се стремеше да стане център на света. Поне на размери успяваше. Беше станала голяма и грозна от богатите пиршества на властите.

Градът се простираше на няколко мили от двете страни на Темза, една обвита в дим покривка от къщи, осеяна с палати, кули, църкви и пазари. По всяко време и на всяко място кипеше дейност. Улиците бяха претъпкани и задръстени от туристи, работници и други движещи се хора, докато въздухът невидимо гъмжеше от преминаването на дяволчета, заети с поръчките на господарите си.

На пренаселените кейове, простиращи се върху сивите води на Темза, батальони войници и бюрократи чакаха да отплават на пътешествия по цялото земно кълбо. В сенките на обшитите с желязо кораби пъстроцветни търговски съдове с всякакви размери и форми преминаваха по натоварената река. Оживени въоръжени търговски кораби от Европа; арабски съдове с островърхи платна, натоварени с подправки; чипоноси джонки 13 13 Вид китайска лодка. — Бел.прев. от Китай; елегантни клипери с тънки мачти от Америка — всички те бяха наобиколени и спрени от малките речни лодки на лодкарите на Темза, които шумно се съревноваваха за обичая да ги изведат до дока.

Две сърца задвижваха столицата. На изток се намираше районът Сити, където се събираха търговци от далечни земи, за да разменят стоките си; на запад, обрамчвайки един остър завой на реката, лежеше политическата част на Уестминстър, където магьосниците работеха безспирно, за да увеличат и защитят териториите си зад граница.