Джонатан Страуд: Окото на голема

Защитниците се нуждаеха от моята помощ. Измъкнах се от сеното с обичайната си бързина.

— Като махнеш и последното стръкче сено от лъвската си грива, Бартимеус — рече един глас, — те искат горе в двореца.

Воинът с глава на ястреб погледна нагоре.

— О, здрасти, Куизъл.

Елегантният женски леопард седеше насред улицата и ме гледаше с жълто-зелените си очи. Докато я гледах, тя се вдигна небрежно, направи няколко крачки встрани и отново седна. Купчина горящо дърво се стовари на калдъръма, където беше седяла, оставяйки тлееща яма.

— Малко сме заети, а? — отбеляза тя.

— Да. Тук се провалихме. — Скочих от каруцата.

— Изглежда пристягащите заклинания на стените се чупят — каза леопардът, поглеждайки треперещата порта. — Скапана изработка. Чудя се кой ли джин е построил това?

— Знам ли — рекох. — Та значи, господарят ни ме вика?

Леопардът кимна.

— Най-добре побързай или ще ни накаже с нажежените точици. Да отидем пеша. Небето е прекалено претъпкано.

— Води.

Промених се, превърнах се в пантера, черна като нощта. Затичахме нагоре по тесните улици към площад „Храдчани“. Пътищата, по които минавахме, бяха празни; избягвахме местата, където паникьосаните хора се щураха като добитък. Все повече и повече сгради горяха, сриваха се подпори, срутваха се външни стени. Около покривите танцуваха малки дяволчета и размахваха в ръцете си живи въглени.

Императорските слуги стояха под мъждукащите фенери на площада край замъка и събираха разни мебели в каруци; до тях конярите се мъчеха да вържат конете за стърките. Небето отгоре беше изпъстрено от разноцветни експлозии; отзад, откъм Страхов се носеха глухите гърмежи на взривовете. Необезпокоявани се вмъкнахме през главния вход.

— Императорът бяга, нали? — казах задъхано.

Покрай нас трескаво минаваха дяволчета, крепящи вързопи с плат на главите си.

— Той е по-загрижен за любимите си птици — рече Куизъл. — Иска афритите ни да отлетят с тях на безопасно място. — Зелените очи се присвиха към мен със съжалителна усмивка.

— Но всички африти са мъртви.

— Точно така. Почти стигнахме.

Бяхме в северното крило на замъка, където се намираше щабът на магьосниците. От камъните се носеше силната смрад на магия. Леопардът и пантерата побягнаха надолу по дългото стълбище, после по протежението на терасата, гледаща към Еленовия ров, а след това влязоха през арката, която водеше към долния кабинет. Той представляваше широка, кръгла стая, заемаща целия приземен етаж на бялата кула. През вековете често съм бил призоваван тук, но сега всичките стандартни магически принадлежности — книгите, гърнетата с тамян, свещниците — бяха насметени встрани, за да се освободи място за един ред от десет стола и маси. На всяка маса имаше кристално кълбо, в което блещукаше светлинка; на всеки стол седеше прегърбен магьосник, взрян в своето кълбо. В стаята цареше пълна тишина.

Господарят ни стоеше край прозореца и се взираше в нощното небе през един телескоп 9 9 Телескопът съдържаше дяволче, чието зрение позволява на хората да виждат през нощта. Това са полезни прибори, въпреки че понякога капризните дяволчета изкривяват гледката или включват свои собствени елементи: потоци от златен прашец, странни приказни видения или призрачни фигури от миналото на човека. . Той ни забеляза, направи знак да пазим тишина и ни повика в една странична стая. Сивата му коса беше побеляла от напрежението през последните няколко седмици; гърбавият му нос висеше тънък и изпит, а очите му бяха червени като на дяволче 10 10 Да сравняваш господарите си е като да сравняваш петна по лицето: някои са по-лоши от другите, но дори и най-добрите изобщо не ти харесват. Този беше дванайстият чешки магьосник, на когото служех. Не бе прекалено жесток, но беше малко кисел, сякаш във вените му течеше лимонов сок. Освен това имаше тънки устни и бе педантичен, обсебен от дълга си към империята. . Той се почеса по врата.

— Не е необходимо да ми го казваш — рече той. — Знам. С колко време разполагаме?

Пантерата махна с опашка.

— Бих ни дал един час, не повече.

Куизъл погледна назад към главната стая, където магьосниците се трудеха мълчаливо. — Виждам, че призовавате големите — каза тя.

Магьосникът кимна рязко.

— Те ще причинят огромни щети на врага.

— Няма да е достатъчно — казах аз. — Дори и с десет. Видяхте ли големината на армията отвън?

— Както винаги, Бартимеус, твоето мнение е необмислено и неочаквано. Това е само диверсия. Планираме да измъкнем Негово височество по източните стълби. Лодката чака на реката. Големите ще обградят замъка и ще прикрият отстъплението ни.