Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Птолемей остави перото си.

— Грешка е да се тревожиш прекалено много за имена и титли, скъпи ми Рекит. Такива неща никога не са нещо повече от приблизителни думи, въпрос на удобство. Хората говорят така поради невежеството си. Чак когато разберат природата ти и продължат да те обиждат, трябва да се тормозиш. — Той ми се изхили отстрани. — Което, нека си го кажем, винаги е възможно.

Повдигнах леко крила, оставяйки вятърът да разроши перата ми.

— Засега се справяш добре с приказките. Но помни ми думите, скоро ще твърдят, че ти си пуснал бика на свобода.

Той въздъхна.

— Честна дума, репутацията ми — за добро или за лошо — не ме интересува много.

— Може да не интересува теб — казах мрачно, — но в двореца има такива, за които тя е въпрос на живот и смърт.

— Само за онези, които са затънали до гуша в политиката — рече той. — А за тях аз съм нищо.

— Добре — казах мрачно. — Така да е. Какво пишеш сега?

— Твоето описание на първичните стени на края на света. Така че разкарай тази намръщена физиономия от клюна си и ми кажи още за тях.

Е, зарязах темата. Споренето с Птолемей никога не е имало много смисъл.

Поначало той беше господар, притежаващ изключителен ентусиазъм. Трупането на богатства, съпруги и първокласни имоти край Нил — тези вечно почитани от египетските магьосници занимания — не го вълнуваха. Той преследваше един определен вид познание, но то не беше от онзи тип, който превръща градските стени в прах или пък служи да тъпчеш по вратовете на разгромените врагове. Беше от по-различен тип. При първата ни среща това ме шокира.

Бях приел вид на стълб от бушуващ пясък, една модерна премяна в онези дни. Гласът ми гърмеше като екота на скално свлачище в дере.

— Назови си желанието, смъртни.

— Джине — рече той, — отговори ми на един въпрос.

Пясъкът се завъртя още по-бързо.

— Аз познавам тайните на земята и мистериите на въздуха. Притежавам ключа към мисленето на жените 33 33 Явни лъжи. Особено последното. . Какво искаш? Говори.

— Какво е същността?

Пясъчната вихрушка застина.

— Ъ?

— Твоята субстанция. Какво точно е това? Как работи?

— Ами, ъммм…

— И Другото място. Разкажи ми за него. Времето там еднакво ли е с нашето? Каква форма приемат обитателите му? Имат ли си крал или водач? Това измерение от твърдо вещество ли е, от бушуващ огнен ад или от нещо друго? Какви са границите между твоето царство и тази Земя и до каква степен са преодолими?

Хм…

Накратко, Птолемей се интересуваше от нас. От джиновете. От нашата вътрешна природа, искам да кажа, а не от обикновените повърхностни глупости. Най-противните форми и провокации го караха да се прозява, а опитите да се подиграя на младостта и момичешкия му външен вид само предизвикваха искрен смях. Седеше в средата на пентаграмата си, с перо на коляното, слушаше съсредоточено, скастряше ме, когато си измислях някоя по-очебийна лъжа и често ме прекъсваше, за да изясни някое двусмислие. Не използваше никакви Точици, никакви Копия, никакви други инструменти за наказание. Призоваванията му рядко траеха повече от няколко часа. За един закоравял джин като мен, който имаше сравнително точна представа за злобната природа на хората, всичко това бе леко смущаващо.

Аз бях един от множеството редовно призовавани джинове и нисши духове. Нормалният порядък никога не се различаваше: призоваване, приказки, трескаво драскане от страна на магьосника, отпращане.

След време любопитството ми се събуди.

— Защо го правиш? — попитах го рязко. — Защо са всички тези въпроси? Всичкото това писане?

— Изчел съм повечето ръкописи в Голямата библиотека — отвърна момчето. — Казват много за призоваванията, наказанията и други практични неща, но почти нищо за природата на самите демони. Вашата личност, вашите лични желания. Смятам, че това са неща от първостепенна важност. Възнамерявам да напиша пространна книга по темата, книга, която ще бъде четена и на която ще се възхищават вечно. За да го направя, трябва да задам много въпроси. Изненадва ли те моята амбиция?

— Да, наистина. Откога на някой магьосник му пука за страданията ни? Няма причина и на теб да ти пука. Това не е в твой интерес.

— Да, ама е. Ако продължим да бъдем невежи и продължим да ви заробваме, вместо да ви разберем, рано или късно от това ще възникнат проблеми. Такова усещане имам.

— На това поробване няма алтернатива. Всяко призоваване ни оковава във вериги.