Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

— Истинското изкуство — казваше той, — само по себе си е простичко, но има безброй вариации. Винаги ще се придържаме към основното: призоваваме създанието, държим го ограничено, отпращаме го. Нямам нито времето, нито желанието да те обучавам на всички тънкости.

— Добре, сър — казваше Кити. Тя нямаше нито времето, нито желанието да ги учи. Тя искаше само основното практическо познание за призоваването.

Годините минаваха. Войната продължаваше. Книгите на господин Бътън бяха прилежно сортирани, каталогизирани и подредени по автор. Асистентката му беше безценна за него. Сега вече можеше да я кара да призовава фолиоти и дори нисши джинове, докато той седеше удобно и наблюдаваше. Беше едно изключително задоволително положение на нещата.

Като изключим необикновения страх, Кити също го считаше за задоволително.

След като чайникът най-после завря, Кити направи чай и се върна при магьосника, който седеше, както и преди потънал в канапето и изучаваше книгата си. Господин Бътън промърмори някаква благодарност, когато тя остави чая.

— Трисмегистус отбелязва — каза той, — че сукубусите са склонни към безразсъдство, когато са призовани и често са предразположени към саморазрушение. Могат да бъдат успокоени като се сложат цитрусови плодове при тамяна или от нежното свирене на флейта. Хм, очевидно са чувствени зверове. — Отнесено почеса остатъка от крака си през панталона. — О, намерих и нещо друго, Лизи. Кой беше демонът, за който питаше оня ден?

— Бартимеус, сър.

— Да, точно така. Трисмегистус има бележки и за него, в една от таблиците на Древните джинове. Ще я намериш някъде в приложенията.

— О, наистина ли, сър? Това е чудесно. Благодаря.

— Дава малко от историята на призоваванията му. Накратко. Няма да ти е много интересно.

— Не, сър. И аз много се съмнявам. — Тя протегна ръка. — Имате ли нещо против да погледна?

В една гореща сутрин в средата на лятото един свещен бик успя да излезе от обора си край реката. Развилня се из полетата, опитвайки се да захапе мухите и въртеше рогата си срещу всичко, което се движеше. Трима мъже, които се опитаха да го хванат, бяха ранени зле. Бикът се спусна през тръстиките и излезе на пътека, където си играеха деца. Те се разпищяха и се пръснаха, а той спря, сякаш се двоумеше. Но отблясъците на слънцето във водата и белотата на детските дрехи го вбесиха. С наведена глава се впусна срещу най-близкото момиче и щеше да я промуши или стъпче до смърт, ако аз и Птолемей не се разхождахме по тази пътека.

Принцът вдигна ръка. Аз реагирах. Бикът спря насред нападението, сякаш се бе блъснал в стена. Главата му се залюля, погледът му се събра в една точка и той се катурна в прахта, където остана докато слугите не го овързаха с въжета и не го отведоха обратно в полето.

Птолемей изчака помощниците му да успокоят децата, после продължи разходката си. Повече не спомена за инцидента. Въпреки това, докато стигнахме двореца, слуховете се бяха разпространили. До вечерта всички в града, от най-обикновения просяк до най-високомерния свещеник на Ра, бяха чули по нещо за това — вярно или невярно.

Според обичая си, бях се помотал до късно из вечерните пазари, вслушвайки се в ритъма на града, в потоците от информация, носена от този човешки прилив. Господарят ми седеше с кръстосани крака на тавана на жилището си, като от време на време подраскваше по папируса и съзерцаваше тъмното море. Кацнах на перваза във вид на калугерица 31 31 Вид птица. — Бел.прев. и го фиксирах с малките си, кръгли очи.

— Навсякъде по базарите се говори за това — рекох. — За теб и за бика.

Той топна перото в мастилото.

— Какво значение има?

— Може би никакво, а може би голямо. Но хората говорят.

— Какво говорят?

— Че си заклинател, който си общува с демони.

Той се изсмя и довърши една изящна цифра.

— На практика са прави.

Калугерицата почука с нокти по камъка.

— Протестирам! Терминът „демон“ е изключително погрешен и обиден 32 32 Само забележете колко бях сдържан. Нивото ми на водене на разговор в онези дни беше доста високо, заради общуването ми с Птолемей. Нещо в него те правеше несклонен да си прекалено вулгарен, сквернословен или нагъл и дори ме караше да се огранича в употребата на египетски жаргон от устието на Нил. Не че той го забраняваше, по-скоро накрая се чувствах леко виновен сякаш съм изменил на себе си. Грубите ругатни също не бяха приемливи. Изненадващо е, че изобщо ми беше останало какво да говоря. !