Джонатан Страуд - Портата на Птолемей

Нещо във външния му вид я безпокоеше… Отне й секунда да осъзнае, че никога не бе виждала толкова небрежно облечен магьосник.

— Просто се опитвах да се добера до един том на Гибън — каза господин Бътън, — който видях на дъното на една купчина. Не внимавах и изгубих равновесие. Последва такава лавина! Не можеш да си представиш колко е трудно да намериш каквото и да е на това място.

Кити се огледа. Из цялата стая от стария килим като сталагмити се издигаха неизброими купища книги. Много от тези колони бяха високи колкото нея; други наполовина се бяха прекатурили една върху друга и така бяха оформили несигурни, покрити с прах арки. Имаше натрупани книги и на масата, както и в един кухненски шкаф. Купчините книги продължаваха в невъобразими количества през отворената врата навътре в една странична стая. Оставаха свободни само няколко тесни пътечки, които свързваха прозорците с две сбутани пред камината и вратата към коридора канапета.

— Мисля, че ви разбирам — каза тя. — Както и да е, ето още нещо в допълнение към проблема ви. — Тя вдигна пакета. — Изпраща го Хирнек.

Очите на стареца заблестяха.

— Добре! Добре! Това трябва да е моето копие на Апокрифите на Птолемей, току-що подвързано в телешка кожа. Карел Хирнек е истинско чудо. Скъпа моя, ти ощастливи деня ми! Настоявам да останеш за един чай.

За половин час Кити научи три неща: че старецът е приказлив и непринуден, че има чудесен чай и кейк с подправки и че необходимостта му от асистент го притискаше неудържимо.

— Последният ми помощник ме напусна преди две седмици — рече той като въздъхна тежко. — Отиде да се бие за Британия. Опитах се да го разубедя, разбира се, но сърцето го теглеше натам. Вярваше в това, което му бяха казали — слава, добри перспективи, повишение и т.н. Скоро ще е мъртъв, предполагам. Да, вземи си и последното парче от кейка, скъпа моя. Имаш нужда да напълнееш. Много му е добре на него , да ходи да умира, но се опасявам, че това се отрази зле на моите проучвания.

— Какви проучвания правите, сър? — попита Кити.

— Изследвания, скъпа. История на магията и други неща. Наистина забележителна област, за съжаление пренебрегната. Срам и позор, че толкова много библиотеки се затварят — за пореден път правителството го прави от страх. Е, аз спасих доста много важни книги по темата и искам да ги каталогизирам и номерирам. Амбицията ми е да направя окончателен списък на всички оцелели джинове. Съществуващите анали са толкова случайни и противоречиви… Но както вече видя, аз не съм достатъчно умел да изследвам дори собствената си колекция, благодарение на този недостатък… — Той размаха юмрук към несъществуващия си крак.

— Ъъъ, как се случи това, сър? — осмели се да попита Кити. — Ако нямате нищо против, че питам.

— Кракът ми ли? — възрастният джентълмен сви вежди, огледа се наляво-надясно и отправи поглед към Кити. След това прошепна зловещо. — Марид.

— Марид ли? Ама не са ли те най…?

— Най-силният вид демони, които биват призовавани. Правилно. — Усмивката на господин Бътън бе леко самодоволна. — Аз не съм небрежен, скъпа моя. Не, че някой от колегите ми — той изрече думата със силно отвращение — би се признал за такъв, проклети да са. Бих искал да видя как Рупърт Девъро или Карл Мортенсен ще направят същото. — Той подсмръкна и се облегна назад в канапето. — Ироничното в случая е, че аз просто исках да му задам няколко въпроса. Изобщо нямаше да го заробвам. Както и да е, бях забравил да добавя Третични окови; нещото се изскубна и ми откъсна крака преди автоматичното Отпращане да се задейства. — Той поклати глава. — Това е наказание за любопитството, скъпа моя. Е, справям се някак си. Ще си намеря друг асистент, ако американците не избият цялото ни младо мъжко население.

Отхапа си раздразнено от кейка. Още преди да го преглътне, Кити вече бе взела решение.

— Аз ще ви помогна, сър.

Старият магьосник примигна насреща й.

— Ти?

— Да, сър. Аз ще ви стана асистент.

— Съжалявам, скъпа моя, но мислех, че работиш за Хирнек.

— О, така е, сър, но само временно. Търся си друга работа. Много се интересувам от книги и магии, сър. Наистина е така. Винаги съм искала да науча повече за тези неща.

— Добре. Говориш ли иврит?

— Не, сър.

— А чешки? Или френски? Или арабски?

— Не говоря тези езици, сър.

— Така… — за момент лицето на господин Бътън стана по-малко любезно, по-малко учтиво. Той я изгледа от горе до долу с притворени очи.