Джонатан Страуд: Портата на Птолемей

Древногръцко царство на брега на Мала Азия. По-късно станало римска провинция. — Бел.прев.

И не възнамеряваха това да им се случи тъкмо сега. Отшелникът беше известен с отвратителното си отношение към онези, които се проваляха. В института имаше стена, облицована с кожите им — един оригинален декор, който освен че разпалваше ентусиазма на учениците му и много успешно пазеше от теченията.

Веднъж, в една безлунна нощ през петнадесетата година от строежа на Голямата пирамида на Хуфу, една малка част от нея се срина върху ми. Аз охранявах зоната, където работеше моята група, когато няколко каменни блока паднаха от върха, приковавайки болезнено един от крайниците ми. Никога не се разбра как точно стана това, но подозренията бяха насочени към старото ми другарче Факарл, който работеше с една конкурентна група на противоположната страна. Не се оплаках официално, но изчаках своето време, докато се оправя. По-късно, когато Факарл се връщаше през Западната пустиня с товар нубийско злато, аз предизвиках лека пясъчна буря, в която той изгуби златото и си навлече гнева на фараона. Отне му две години да пресее дюните и да намери всички златни предмети.

Очевидното разрешение би било да си променя формата — да се превърна в призрак или кълбо дим и просто да отлетя. Но имаше два проблема. Първо: напоследък ми беше трудно да си променям формата, много трудно, дори и в най-добрите дни. Второ: значителният натиск щеше да размаже духовната ми субстанция в момента, в който я размекнех, за да направя промяната.

Всъщност по-истинската. В основата си всички си приличаме по безформеност, но всеки дух си има „вид“, който му подхожда и който използва, за да се представи на Земята. Духовната ни същност приема тези лични форми на по-високите нива, докато на по-ниските се представяме с маскировка, която е подходяща за дадената ситуация. Вижте, сигурен съм, че съм ви казвал всичко това и преди.

Първо щях да му ударя едно коляно, после щях да му бръкна с крило в окото и едновременно с това за по-сигурно щях да го ритна по кокалчето. Така е много по-качествено. Техниките на тези млади джинове са толкова неефикасни, че чак ме боли сърцето.

Блуждаещо Пламъче: малки духчета, които се стараят да са в крак с времето. Видими като блещукащи пламъчета на първо ниво (въпреки че на останалите се виждаха повече като подскачаща сепия), навремето те са били използвани от магьосниците да примамват нарушителите по запуснати пътища в ями и тресавища. Градовете промениха всичко това; сега градските Пламъчета са принудени да се спотайват над открити шахти, но с доста по-малък ефект.

Също известен като Тула, древната столица на толтеките в Мексико. — Бел.прев.

Статуя, поддържаща надвиснал фронтон. — Бел.прев.

Когато са принудени да направят магията за Постоянния затвор, магьосниците обикновено натикват духа в първия предмет, който забележат наблизо. Веднъж нагрубих господаря си малко по-находчиво по време на следобедния му чай и преди да се усетя бях затворен в наполовина пълен буркан с ягодово сладко. Щях да си остана там вероятно за цяла вечност, ако чиракът му не го беше отворил по погрешка на вечеря още същия ден. При все това, истинското ми аз гъмжеше от малки, лепкави семенца доста дълго след това.

Афритът Хонориус беше пример за това: той полудя след стогодишен затвор в един скелет. Доста жалка гледка. Иска ми се да мисля, че с моята очарователна личност бих могъл да се забавлявам сам малко по-дълго от него.

Интересен е фактът, че въпреки яростта от призоваването ни в този свят, духовете като мен извличат ретроспективно удовлетворение от подвизите си. В началото, разбира се, правим всичко възможно да ги избегнем, но след това ние често демонстрираме една отегчителна гордост от най-умните, най-смелите и най-късметлийските събития в автобиографията ни. Философите биха спекулирали, че това е така, защото в този свят ние сме основно определени от преживяванията си, докато на Другото място не сме толкова ясно обособени. И така онези с дълги и бляскави кариери (например аз) имаме склонността да гледаме пренебрежително на онези (например Аскобол), чиито имена са били изнамерени по-късно и не са натрупали толкова много прекрасни постижения. В случая с Аскобол аз не го харесвах и заради глупавия фалцет на гласа му, който никак не подхожда на висок два метра и половина циклоп.