Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

— Не се справяте добре! Не разбирате ли защо сте тук? Трябва да се научите да се защитавате! — той огледа мрачните лица и посочи един, който шепнеше нещо на човека до него. — Ей, ти! Какво каза сега? Хайде, нека чуем!

— Казах, че това бутане и маршируване е пълна глупост и че си губим времето и силите. Каква полза от подобни остарели методи?

— Ето каква е ползата: да се научите да изпълнявате заповеди, бързо и без да се замисляте. Да действате като военно подразделение. Двайсет мъже, които действат като един, са по-силни от стотина, от които всеки се бие за себе си. В бойни условия командирът съставя плана, а дисциплинираните войници го изпълняват. Без дисциплина плановете се провалят и така се губи битката. Разбрахте ли ме сега?

— Хм. Как е възможно хора да печелят битки? Сините часки разполагат с лъчемети и въздушни кораби. А ние имаме само няколко пясъчни оръдия. Зелените часки са несломими, изтребват ни сякаш сме буболечки. По-лесно е да се крием сред руините. Така са живели открай време хората в Пера.

— Условията се промениха — изтъкна Рейт. — Щом не искаш да вършиш мъжката работа, ще вършиш женската и ще облечеш фуста. Избирай! — той почака, но недоволният мъж само изсумтя и пристъпи от крак на крак.

Рейт слезе от фургона и даде нови разпореждания. Прати неколцина до цитаделата да донесат стрели, а също и нови дрехи. Други отидоха за бръсначи и ножици, след което, въпреки протестите на някои, на всички бе заповядано да се подстрижат и обръснат. Междувременно събраха и жените от града и им наредиха да ушият униформи — ризи от бял плат без ръкави и с черни копчета отпред. Ефрейторите и сержантите носеха черни пагони, командирите имаха къси червени ръкави.

На следващия ден, облечени в новите си униформи, мъжете отново излязоха да се упражняват и този път показаха определен напредък.

На сутринта на третия ден след заминаването на часкоидите съмненията на Рейт се потвърдиха. Голям въздухолет, дълъг поне шейсет стъпки и широк трийсет, се спусна плавно над степта. Той описа бавен кръг над Пера, после се приземи на площада пред странноприемница „Мъртвата степ“. Дузина плещести часкоиди — от градската стража, ако се съдеше по сивите им униформи и виолетови жакети — скочиха долу и заеха кръгова позиция с готови за стрелба оръжия. Шестима сини часки стояха на горната палуба, загледани изпод надвисналите си чела към странноприемницата. Съдейки по дрехите им, имаха особено важни постове — носеха плътно прилепнали костюми от сребрист плат, високи сребърни шлемове и сребърни копчета по шевовете на ръкавите и крачолите.

Сините часки подметнаха нещо на стражниците, които доближиха странноприемницата и повикаха съдържателя.

— Човек, който се представя под името Рейт, се е назначил за ваш главнокомандващ. Доведете го незабавно, за да бъде представен на нашите господари.

Завладян от ужас, съдържателят вдигна безпомощно ръце.

— Няма го в момента, ще трябва да почакате, докато се върне.

— Някой да му съобщи! На часа!

Рейт изслуша съобщението с мрачен вид, но не беше изненадан. Той помисли една-две минути, след което взе решение, което — както съзнаваше добре — би могло да помени към по-добро или към по-лошо живота на хората на Тчай. Повика Траз, даде му къси нареждания и сетне бавно се отправи към странноприемницата.

— Кажете на часките, че ще разговарям с тях в залата.

Съдържателят предаде съобщението на часкоидите, които на свой ред го отнесоха на сините часки.

В отговор се чу серия от гъгнещи звуци. Сините Часки се спуснаха на земята и доближиха странноприемницата, където се подредиха в сребриста линия. Часкоидите влязоха вътре. Един от тях излая:

— Кой е мъжът, дето се има за ваш началник? Питам кой от вас е той? Нека вдигне ръка!

Рейт ги разблъска и излезе на двора. Изправи се срещу сините часки, които го разглеждаха високомерно. Рейт оглеждаше с почуда чертите на чуждоземците — очите им, малки като мъниста, блещукаха в сенките на челните им издатини, носните им кухини бяха открити и наподобяваха миниатюрни лабиринти. Обърна внимание и на сребристите им костюми и шлемовете. Ала въпреки славата си сред местните, не му се струваха нито лукави, нито своенравни и капризни. Позата им по-скоро изглеждаше заплашителна.

Рейт скръсти ръце на гърдите си. Той чакаше, без да сваля очи от тях.

Един от сините часки, чийто гребен бе по-висок от тези на другите, заговори със странен, гъгнещ глас, типичен за тяхната раса: