Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Кормчията погледна Рейт с присвити очи.

— Защо ме разпитваш за тези неща?

— Защото искам да дойда с теб до Дадиче и да ме върнеш обратно.

— Невъзможно. Нямаш разрешително.

— Ти ще ми намериш.

— Ясно. Значи си готов да платиш?

— Стига сумата да е разумна. Колко ще искаш?

— Десет секвина. И още пет за разрешителното.

— Много е! Десет за всичко или дванайсет, ако ме откараш, където ти наредя!

— Ха! За глупак ли ме вземаш? Може да поискаш да те откарам на Фаргонския полуостров.

— Няма да рискуваме чак толкова. Една малка разходка до Дадиче, за да огледам някои неща.

— Може, но за петнадесет секвина, нито грош по-малко.

— Уф, добре. Но ще искам да ми намериш дрехи като твоите.

— И не само това — имам и други съвети за теб: не носи метални предмети, защото това може да задейства алармите им. Махни всички стари дрехи, накисни се в кал и се натъркай с анелови листа. Трябва и да дъвчеш анел, за да прикриеш дъха си. При това се захващай още отсега, защото тръгваме след половин час.

Рейт направи, както му бяха заръчали, въпреки че кожата му настръхна от грубите дрехи, които му даде кормчията, а старата плетена шапка го жулеше по темето. Емник, както се представи кормчията, обискира Рейт, за да се увери, че не носи оръжия, които бяха забранени в пределите на града. После залепи стъклена табелка на рамото му.

— Това ти е пропускът. Когато минаваме през портала, извикай високо номера си, ей така: „Осемдесет и шести!“ След това ще мълчиш и няма да слизаш от колата. Ако подушат, че си чужденец, никой не може да ти помогне; най-малко разчитай на мен.

Рейт, който вече изпитваше известно безпокойство, не беше никак окуражен от тези съвети.

Колата пое с шумно бръмчене на запад, към ниските сиви хълмове, натоварена с чували изсушени тръстикови бръмбари, чиито жълтеникави телца и ококорени очички се редуваха с щръкнали краченца, оформяйки зловеща, килимоподобна шарка.

Емник не беше бъбривец, не проявяваше никакъв интерес към мотивите и намеренията на Рейт и след няколко полугласни реплики в началото на пътуването потъна в мълчание.

Колата пое нагоре по склона, електрическите генератори на всяко от колелата нададоха оглушителен, напрегнат вой. Навлязоха в един проход, който Емник нарече Белбалската клисура, и когато го преминаха, пред тях се ширна Дадиче — град с причудлива и донякъде страховита красота. Безпокойството на Рейт започна да нараства. Въпреки дрехите имаше чувството, че не прилича особено на останалите кормчии, нито че мирише като тях. А как стоеше въпросът с Емник? Дали би могъл да разчита на него? Рейт се опита да го прецени, докато го разглеждаше крадешком: съсухрен човечец с тъмно бакърена кожа, щръкнал нос и издадено чело, постоянно стиснати устни. Но човек — като Анахо, като Траз, като него самия, въпреки че Рейт идваше чак от далечната Земя. И все пак, какво бе останало в кръвта и гените му от онова далечно наследство? Емник бе жител на Тчай, душата му принадлежеше на тази планета, с нейните кехлибарени изгреви и оловносиви небеса, с кротките й пастелни цветове. Рейт бе склонен да му вярва точно колкото на първия непознат, което не беше много. Той извърна глава към Дадиче и попита:

— Къде ще разтоварваш стоките?

Емник се забави, преди да отговори, сякаш търсеше подходяща причина да не дава сведения. Накрая заговори неохотно:

— Където ми дадат най-добрата цена. Може да е на Северния пазар или на Речния. А може и да ударя кьоравото на Бонте базар.

— Ясно — кимна Рейт. Посочи голямата бяла сграда, която бе привлякла вниманието му предния ден. — А тази сграда там какво представлява?

Емник повдигна незаинтересувано рамене.

— Не ми е работа да знам. Купувам, прекарвам и продавам, другото не ме интересува.

— Да де, разбира се… Само че ми се ще да минем покрай онази сграда.

Емник изсумтя.

— Тя е встрани от обичайния ми маршрут.

— Какво от това? Нали ти плащам?

Емник се замисли и потъна в мълчание. Накрая рече:

— Първо ще идем на Северния пазар, да проверя как вървят тръстиковите бръмбари, после на Бонте базар. А по пътя ще минем покрай сградата.

Затрополиха надолу по хълма, покрай един пустеещ участък, на който бяха изсипани отпадъци, и после покрай тъмнозелени градини с перести храсталаци и щръкнали нагоре пъстроцветни дървета, наподобяващи палми. Пред тях бавно се издигаше стената на Дадиче, висока, трийсетина стъпки и изградена от лъскав синтетичен материал. При градската порта се виеше опашка от коли и каруци, очакващи да преминат проверка при неколцина часкоиди, облечени във виолетови панталони, зелени ризи и с високи, конусовидни шапки от черен филц. На поясите си имаха кобури с пистолети, а в ръцете държаха дълги и тънки метални пръчки, с които промушваха чувалите със стока.