Джак Ванс - Градът на часките. Слуги на уонките

Нага Гохо не знаеше какво да отговори на заплахите и само ръмжеше като вързано животно. Рейт се обърна към множеството.

— Въпреки че сигурно не го заслужава, предлагам да му видим сметката бързо. Ти, ти и ти — той посочи трима. — Свалете обесения бирник. Да качим там Нага Гохо.

Пет минути по-късно, докато черният силует все още подритваше на бесилото, Рейт се обърна към тълпата:

— Аз съм нов в Пера. Но вече ми е ясно, както вероятно е ясно и на вас, че градът се нуждае от отговорно управление. Вижте в какво го превърнаха Нага Гохо и неколцина главорези! Вие сте хора! Защо се държите като животни? Утре трябва да се съберете и да изберете петима уважавани мъже, които да създадат Съвет на старейшините. Нека те посочат някого за главатар, но за една година, след което Съветът ще избере друг, а ако междувременно той сбърка или се самозабрави, може да го съди. Организирайте милиция, отреди от въоръжени мъже, които да отбиват атаките на зелените часки, а може би дори да ги преследват и изтребват. Прочистете околностите от тях. Вие сте хора. Никога не го забравяйте! — той се обърна и посочи цитаделата. — Там горе има десетина бирници, които все още удържат мястото. Нека утре Съветът ви реши как да постъпите с тях. Не е изключено да се опитат да избягат. Разположете постове — двайсетина души край пътя ще са достатъчни — Рейт спря погледа си на едър мъж с черна брада. — Изглеждаш ми решителен човек. Поеми тази работа. Ще им бъдеш капитан. Избери двайсетина мъже или повече и ги разположи да пазят. А аз ще ида да проверя как е моят приятел.

Рейт и Цветето се отправиха към странноприемницата. Докато се отдалечаваха, чуха чернобрадият да казва:

— Е, добре, хора, месеци наред търпяхме да се гаврят с нас. Но сега има надежда. Искам двайсет въоръжени мъже — желаещите да пристъпят напред. Нага Гохо се измъкна само с обесване, нека покажем на бирниците, че има и по-болезнени начини…

Илин-Илан улови Рейт за ръката и я целуна.

— Благодаря ти, Адам Рейт — прошепна тя.

Рейт обгърна кръста й с ръка, тя спря и се подпря на него, отново разплакана от преживяното и от изтощение. Рейт я целуна по челото, после, когато тя вдигна внезапно лице, по устата, въпреки че не бе имал такова намерение.

Не след дълго двамата се върнаха в странноприемницата. Траз беше заспал в едно сепаре на гостната. До него седеше Анахо.

— Как е той? — попита Рейт.

— Не чак толкова зле — отвърна пресипнало дирдирчовекът. — Почистих раните на главата. Дълбоки са, но няма счупено. Утре ще бъде на крака.

Рейт се върна в залата за гости. Цветето на Кат бе изчезнало. Рейт изяде замислено купа с варено месо и се качи на втория етаж, където тя го очакваше.

— Имам още едно име — рече, когато той влезе, — последното, името, предназначено за моя любим. Ако се приближиш, ще ти го кажа…

Рейт се приближи и тя му прошепна името в ухото.

На следващата сутрин Рейт посети товарната рампа в южния край на града — мястото, където пристигаха каруците и моторните коли от околностите. Тук цареше трескава активност, по платформите се движеха върволици от хамали, натоварили различни стоки и земеделски продукти. Из въздуха ехтяха викове и проклятия, примесени с мученето на впрегатните добичета и бумтенето на машините, миришеше на пушек и на животински изпражнения.

Някои от превозните средства се управляваха от кормчия или каруцар и помощник, но повечето бяха с едночленен екипаж. Рейт избра една такава моторна платформа.

— За Дадиче ли пътуваш днес?

Кормчията, дребен човек с тясно черно лице, което сякаш се състоеше само от нос и издадено чело, кимна отсечено.

— Аха.

— Когато пристигнете в Дадиче, каква е процедурата?

— Може и да не стигна там, ако си губя времето в празни приказки.

— Не се безпокой, ще ти платя за изгубеното време. Та какво правиш там?

— Отивам до рампата, хамалите ме разтоварват, един чиновник ми дава разписка, излизам през портата и получавам секвини или възложително, ако ми възложат поръчка да откарам друг товар. Във втория случай отивам с възложителното в някоя фабрика или склад, товаря и поемам обратно към Пера.

— С други думи — няма никакви ограничения за влизане в Дадиче?

— Е, разбира се, че има ограничения. Не позволяват коли и каруци в градините, нито покрай реката. Не дават и да припарваме до южната част на града, където е хиподрумът. Говорят, че там се провеждали състезания с дирдирски колесници.

— Но навсякъде другаде няма забрани?