Джак Ванс: Градът на часките. Слуги на уонките

— Информацията ти е погрешна.

— Тъй като вероятно отговаря на истината, очаквам обясненията ти за отвличането на космическия кораб.

— Ще ги дам веднага щом мога да разговарям лично с Първомайстора. Проблемът е сложен и сигурен съм, той ще иска да зададе въпроси, на които няма да е лесно да се отговори.

Уонкоидът завъртя ядосано глава и си тръгна.

— Да ти завиди човек на самообладанието — прошепна Зарфо. — Но какво ще постигнеш, като разговаряш с уонка?

— Не зная още. Но си заслужава да опитам. Подозирам, че уонкоидите предават само тази информация, която отговаря на целите им.

— Знаят го всички, без самите уонки.

— Но как е възможно? Нима са толкова наивни? Или не ги интересува?

— Нито едното, нито другото. Те не разполагат с други източници на информация. Уонкоидите се стараят всячески да не допускат промяна на положението. Уонките не се интересуват от живота на Тчай, те са тук само за да се противопоставят на дирдирската заплаха.

— Ба! — възкликна Анахо. — Дирдирската заплаха е мит, експанзионистите ги няма от хиляди години.

— В такъв случай защо уонките продължават да се страхуват? — попита Зарфо.

— Взаимно недоверие, какво друго?

— Или естествена антипатия. Дирдирите не търпят други раси.

Анахо се отдалечи намусено. Зарфо се разсмя. Рейт поклати неодобрително глава.

— Чуй съвета ми, Адам Рейт — заговори Зарфо. — Не се противи на уонкоидите, опитай се да ги използваш. Спечели благоразположението им, подмазвай им се, ласкай ги — ако не друго, поне няма да хранят лоши чувства към теб.

— Не съм чак толкова горделив, че да не опитам — склони Рейт. — Ако в подобно поведение има някакъв смисъл, в което се съмнявам. Единствената ни надежда е сами да си помогнем. Имам някоя и друга идея, стига да ни се удаде възможност да разговаряме с уонките.

— Няма да надвиеш уонкоидите по този начин — възрази Зарфо. — Те ще предадат на уонките само това, което им отърва, и няма да постигнеш нищо накрая.

— Това, което бих искал, е да докарам нещата до положение, в което само истината има смисъл и всичко останало е очевидна лъжа.

Зарфо поклати учудено глава и отиде при крана да утоли жаждата си. Рейт се досети, че никой от групата не бе ял от два дена — цяло чудо бе, че не бяха започнали да роптаят и по този повод.

Появиха се трима уонкоиди. Началникът, който преди бе разговарял с Рейт, не беше с тях.

— Елате с нас. Подредете се в редица.

— Къде отиваме? — попита Рейт, но не получи отговор.

Вървяха около пет минути по улици, извиващи под страни ъгли, и през несиметрични площади, покрай наклонени сгради, между които от време на време се разкриваха обрамчени от стените гледки от градския пейзаж и всичко това под бледата светлина на Карина 4269. Влязоха в приземния етаж на една кула, асансьор ги отведе на стотина метра височина, в просторна осмоъгълна зала.

Помещението беше мъждиво осветено, на покрива имаше вдлъбнатина, пълна с вода, набраздени от вятъра вълнички пречупваха светлината и хвърляха игриви отблясъци по стените. Долитаха далечни, едва доловими звуци, звънливи акорди, сложни дисонанси, съчетания, които биха могли да съставят странна и разбираема музика. Стените бяха безцветни, покрити с петна, което Рейт намери за странно, докато не се вгледа, за да установи, че това са уонкски идеограми — огромни, великолепно изрисувани, по една за всяка стена. А може би бяха абстрактни рисунки.

Залата беше празна. Групата изчака мълчаливо, докато едва доловимите акорди проникваха и напускаха съзнанието под кехлибарената светлина, пречупена, отразена и потрепваща.

Рейт чу изненаданото възклицание на Траз — рядко събитие. Рязко се обърна. Траз сочеше.

— Погледни нататък!

В една ниша стоеше Хелсе, свел замислено глава. Беше облечен в нови, странни дрехи. Носеше черни уонкоидски одежди, косата му бе късо подстригана и почти по нищо не приличаше на сериозния младеж, с когото Рейт се бе запознал в двореца Син нефрит. Рейт погледна към Зарфо.

— А ми каза, че бил мъртъв!

— Така ми се стори. Отнесохме го в трупохранилището и на сутринта го нямаше. Помислихме, че са го отмъкнали нощните кучета.

— Хелсе! — повика го Рейт. — Тук сме! Аз съм — Адам Рейт!

Хелсе завъртя бавно глава и го погледна. Рейт се зачуди как по-рано не се бе досетил, че е уонкоид. Младежът пристъпи бавно в помещението, с трепкаща на устните усмивка.

— Ето го и печалният край на твоето начинание.

— Положението не е обнадеждаващо — съгласи се Рейт. — Можеш ли да ни помогнеш?