Джак Ванс: Градът на часките. Слуги на уонките

— Дори не ни претърсиха — зачуди се Рейт. — Оръжията са си у мен!

— До портала не е далеч — присъедини се Траз. — Защо да чакаме тук да ни убият?

— Никога няма да стигнем портала — изръмжа Зарфо.

— И ще стоим като покорни животни?

— Точно това смятам да правя — заяви Белджи и хвърли огорчен поглед на Рейт. — Навярно никога вече няма да видя родния Смаргаш, но поне се надявам да си спася кожата.

— В мините ли? — захили се злобно Зорофим.

— Чувал съм само слухове за там.

— Да, слезе ли веднъж човек долу, няма излизане. Пълно е със засади на пнумите и пнумеците, които се забавляват с обичайните си игрички. Ако не ни екзекутират веднага, ще ни откарат в мините.

— И всичко това заради алчността ни и безумието на един човек — гневеше се Белджи. — Адам Рейт, ще има да отговаряш за много неща!

— Млъквай, страхливецо — скастри го без особен ентусиазъм Зарфо. — Никой не те е карал насила да идваш. Вината е само твоя. Трябваше да сме по-внимателни при подготовката. Рейт ни се довери, а се проявихме като абсолютни лаици… ей така стоят нещата. Колкото до предложението да избягаме — направо не мога да повярвам, че ни оставиха тук без охрана. Сякаш ни намекват, че можем да си вървим.

Яг Яганиг изсумтя тъжно.

— Не бъди толкова сигурен, за уонкоидите ние сме тъпи животни.

— Би ли могъл да намериш обратния път до портала? — обърна се Рейт към Траз, чиито способности да се ориентира понякога го изумяваха.

— Не зная. Може би, но не от първия път. Имаше толкова много завои. Сградите ме объркват.

— В такъв случай по-добре да останем тук… Съществува, макар и малък шанс да се измъкнем от това положение без тежки последствия.

Следобедът отмина, нощта се спусна и Аз и Браз изгряха в небето, където изрисуваха невероятни съчетания от светлини и форми. На сутринта, премръзнали и изтощени от недоспиване, дори най-покорните локхари се озъртаха към изхода на задънената улица и се чудеха дали не биха могли да се доберат до портала.

— Едва ли ще успеем — попари намеренията им Рейт. — Единствената ни надежда е уонките да бъдат милостиви към нас.

— И защо им е да са милостиви? — усмихна се презрително Тадазей. — Ще постъпят с нас така, както ние постъпваме с вредителите.

Яг Яганиг не беше по-оптимистично настроен.

— Уонките изобщо няма да се занимават с нас. Нали за тази цел държат уонкоидите — те да им вършат мръсната работа.

— Ще видим — измърмори Рейт.

Утрото отмина. Локхарите се бяха скупчили край черната стена. Траз, както обикновено, странеше от останалите. Рейт го погледна и за кой ли път се зачуди на неговата твърдост. Какво беше това — характер? Фатализъм? Дали Онмале, емблемата, която бе носил твърде дълго, не бе оставила отпечатък върху личността му?

Но имаше други, по-неотложни проблеми.

— Това забавяне едва ли е случайно — оплака се Рейт на Анахо. — Навярно съществува някаква причина. Дали не се опитват да ни деморализират?

— Има по-бързи начини да го постигнат — тросна се сърдито дирдирчовекът.

— А може би очакват да се случи нещо? Но какво?

Анахо не знаеше отговора и на този въпрос. Късно същия следобед се появиха трима уонкоиди. Единият от тях, с тънки сребристи наколенници и сребърен медальон на верига, изглежда, бе някакъв началник. Той огледа групата, сключил недоволно и учудено вежди, сякаш пред него се бяха строили непослушни деца.

— И тъй — заговори рязко, — кой от вас е водачът?

Рейт пристъпи напред, опитвайки да си възвърне поизгубеното достойнство.

— Аз.

— Ти? Не е ли някой от локхарите? Какво се надяваше да постигнете?

— Мога ли да попитам кой ще ни бъде съдник?

Уонкоидът го погледна изумено.

— Съдник? Кому е притрябвал съдник? Всичко е ясно, единственото, което предстои да се изясни, е мотивът.

— Не мога да се съглася с вас — заяви Рейт с умерен тон. — Ако ще ни обвинявате в нещо, то е най-обикновена кражба. Уонкът се оказа случайно на борда.

— Уонкът! Даваш ли си сметка кой е той? Не, разбира се. Той е учен от висш ранг, един от Първомайсторите.

— И той иска да разбере защо отвлякохме кораба му?

— Не е твоя работа да разпитваш. Чакам отговор, за да му го отнеса — такава е моята роля.

— Ще обясня охотно, но само в негово присъствие и — надявам се — в по-благоприятна обстановка от тази задънена уличка.

— Уф, ама и теб си те бива. Ти ли се казваш Адам Рейт?

— Аз съм Адам Рейт.

— Наскоро да си посещавал Сетра и да си се свързвал с така наречените „Пламенни реформатори“?