Агоп Мелконян - Спомен за света

Престанете да се смеете!

Красив и спокоен беше дъждът на Персеидите. Аз си пожелавах, пожелавах. Това беше всичко, господа съдии и съдебни заседатели. Разбира се, нищо не се сбъдна. Бях и си останах винаги самотен — и когато бях учител по физика на Мария, и когато бях полковник Обувка, и когато обикалях бос селата. Винаги! Не можах да се спася от тази самотност. Метеорният дъжд ме излъга. Вие пожелавали ли сте нещо след падаща звезда? Съветвам ви да го правите. Великолепно е, нищо не се променя, нищичко!

Не искате да говоря повече? Знам, омръзнах ви, не ми вярвате. Мислите, че това са брътвежи на луд. Може и да е така — кой нормален става бог!

Какво казвате, господа съдии? Осъждате ме на смърт? На смърт чрез изключване? Не, не съм съгласен! Искам да живея! Искам!

Райнхард се строполи в стаята, а след него се вмъкна и следователят с извадено оръжие. Не се наемам да описвам лицата им, може да го направи само Хичкок.

— Ян, те са се сляли! — извика шефът с разпенена уста.

— Кои са се сляли, къде?

— Мария и Исаил! Иди и чуй, той говори с гласа на Мария!

Така и Райнхард Макреди излезе от играта. Изпадна в някаква страшна истерия, обикаляше стаите, крещеше, дори направи опит да се застреля. Полицаите непрекъснато вървяха по петите му, едва успяхме да го опазим.

Разбира се, и на мен ми беше интересно, исках да надникна, но веднага ще ви призная — страхувах се. Мария беше мъртва, Владислав плачеше над трупа й, Хоаким беше потънал в някакво вцепенение, Райнхард крещеше и трепереше, дори следователят се озърташе страхливо и изобщо не прибра пистолета си. Беше страшно, страшно!

Точно в 17.30 собственоръчно изключих главния енергоизточник. Никой не влезе при него. Никой не поиска да се сбогува.

На следващата сутрин погребахме Мария. В задния двор на института. Нямаше никакви демонстрации, никой не дойде от градчето; убедихме Хоаким, че Исаил е поискал тя да бъде погребана „скромно, тихо, подобаващо за една пророчица“. Бяхме ние четиримата, готвачката Стефания (много плака женицата!), следователят и няколко полицаи в ролята на гробари.

На обяд заминахме с вертолета на полицията.

От Атина пътищата ни се разделиха. Владислав отпътува за Москва и няколко месеца след това научих, че започнал работа във Всесъюзния институт по биокибернетика. Сега Райнхард преподава в Масачузетския университет. Хоаким отиде на лечение, оправи се бързо и веднага след това се пенсионира. Живеел в някаква вила край Мадрид и отглеждал расови кучета. Аз също станах преподавател във Варшава.

Оттогава не сме се срещали, не поддържаме никакви връзки. Само веднъж получих телеграма от Влади: „Бяхме ли виновни?“ Отговорих му лаконично: „Може би“.

Ха-ха, горкият Райнхард! Съвсем откачи, глупакът, когато чу гласа на мъртвата. Аз просто се пошегувах. Моят глас се получава с акустичен синтезатор. Взех запис на гласа на Мария, разложих го на хармоници, а след това кодирах собствения си синтезатор с тази фонограма. Това е.

Да забравим всичко, Мария. Да повървим край брега на морето. Да напълним ноздрите си с ухания. Да те прегърна ли? Хубаво ми е така? Усещам топлината ти до лявата си мишница.

След малко ще ме изключат и всичко ще свърши. Моят ужасно кратък живот, Мария. Инстинктът за самозапазване ще продължи да действува, но с всяка мозъчна операция аз ще приближавам края си. Отдавна не съм се чувствал така спокоен. Беше нетърпимо глупаво, нали? Направо безсмислено. Всичко. Претърколи се и край! Не оставих следа.

Колко е ясно в черепа ми, сякаш е измит със сапунена вода и парцал. А като изсъхне, ще блесне съвсем, ще отразява.

Не, не искам! Не ме изключ…

Затварят плътно черупката около теб, чуваш само щракането на резето, превъртането на ключа, през малкия процеп се взира окото на охраната, седем крачки вляво и седем крачки вдясно, седем крачки вляво и седем крачки вдясно. Докато вратата хлопне и зейне, очертае светъл правоъгълник, малката площ на надеждата, а в средата — черен цилиндър с черен конус, палачът. Хайде, казва, време е.

Искаш ли последно причастие или ще умреш с гадостите си? От кого, крещя, кой ще ми прости греховете! Та нали аз съм всеблагият и всеопрощаващият! Я стига идиотщини, стани от одеалото, ще го изцапаш от страх, ползвай канчето за храна, там си свърши работата, и без това вече няма да ядеш в него. Тъй де, не е хубаво да се пожълтиш точно на кръста. Свалям гащи и сядам на канчето, а той ме гледа, иска да ми каже нещо, но имам разстройство. Стар е вече. Говори, му казвам. Значи ти си Спасителят? Аз. Значи ти лекуваш хроми и слепи? Аз. А защо се посираш от страх?