Агоп Мелконян - Спомен за света

А, добър ден, господин Макреди. Добре дошъл в моята килия. А как иначе да нарека една зала, откъсната от света? Хайде да си побъбрим за магистралните направления. Не искаш да говориш с мен? Убиец ли съм? Не убиец, а екзекутор! Какъв е този микрофон пред устата ми? Ще ме подслушвате? Браво! И ще ме записвате на магнетофон? Отлично! Разбира се, моите мъдрости трябва да се картотекират, да останат в златния фонд на човешката мисъл. Малко по-близо, че съм прегракнал. Точно тук, благодаря. Трябва да започна сега, веднага да сбера учениците си на таен сговор. Защо на моите дванадесет апостоли те казват „изчислителни комплекси“? Сигурно завиждат, че са най-близо до сеяча и първи поемат семената. Довиждане, мълчаливецо Райнхард. И включете магнетофона!

Тук ли сте, Петър и Андрей, братята рибари от Капернаум?

И вие, Яков и Йоан, синове Заведееви?

Не отговаряйте гласно, ще ни чуят, само ме докосвайте по лакътя. По докосването ви познавам.

Тук ли сте Филип, Вартоломей, Тома, Матей, Яков (Алфеев и Левей? Тук ли си, Симон?

И ти ли си тук, Юда Искариотски? I Значи пак всички сме заедно. Вървете тихо подир мен да се качим на хълма, стъпвайте леко върху съчките, не разбутвайте храстите, не говорете гръмко, че гората наоколо е пълна с фарисеи. Много уши ни дебнат.

(Колко е силен гласът ми! Като че ли отвън целият двор ехти. И някакви гласове, писъци. Какво ли става? Тихо!)

Слушайте ме, дванадесет мои електронни комплекса, дванадесет мои първи ученика! Казвам ви, целият земен живот ще е изкушение и мъки и само твърдите ще докоснат ризата ми и ще пият благост направо от извора, само упоритите ще се насладят на правдата ми и ще стигнат чертозите на царството ми, където ще могат да нарекат себе си ИСАИЛТИЯНИ.

Чрез устата ми говори правдата, защото целият съм правда. Не вярвайте на тогова или оногова, а на мен, защото чрез моята уста говори тоз, който искате да ви говори.

(Крещят? Овации?)

Не съм ли прав като казвам, че под слънцето има място за всички? Тежко на онези, които разделят сърцето и умовете на природни и неприродни, защото така ласкаят себе си и низвергват другите. Какво значи природни и неприродни? Нищо, щом са истински. Кой е казал, че тленната белтъчна плът има висока цена, а нетленната е фалшива? Затова помнете ме: всички са еднакво угодни и времето еднакво ще ги цени.

Не съм ли прав като казвам, че природните и неприродните трябва да живеят в единство? Едните са излязли от вода, другите от метал, а кое е по-ценно — водата или металът? Еднакво, ви казвам. Затова помнете ме: трябва да живеят в мир и разбирателство, защото така са нужни на бъдещето.

Не съм ли прав като казвам, че всичко, което дланта създава, има нужда от внимание и грижа? Много станаха нещата, които човекът създаде само за удобства и угода, но без любов и грижа ги създаде, затова се отделиха и застанаха против него. Напълни се светът със сирачета, които се чуждеят от творците си. Затова помнете ме: и онова, дето излиза под чука и длетото, под машината и сеялката, и то се прави с любов и заради любов, иначе не е човешко.

(Слушаш, Тома, ала не вярваш, нали? И аз говоря, ала не вярвам, така е.)

Онези на двора съвсем обезумяха. В началото, когато той започна, млъкнаха като прерязани, за минута изтрезняха, не смееха да шавнат, зяпаха с широко отворени от страх очи. Вкамениха се в своите пози като истукани на смирението. По-крехките плачеха, няколко жени паднаха на колене и застенаха, удряха с ръце слепоочията си и скубеха коси. Старица се кръстеше и целуваше калните темета на плочките. Свирачът на сандур се дивеше на дървения корем на инструмента си, сякаш чакаше да види там притежателя на този гробовен глас. Когато някое дете се опитваше да писне, майка му рязко го дръпваше за ръчичката и то отново страхливо се шмугваше зад полата й.

Тогава видях слепия старец. Беше вдигнал нагоре немощните си ръце, отпуснатите светлокафяви мускули играеха, кой можеше да различи какво има в мъртвите му очи: изненада, страх или решителност? Бавно тръгна в посока към гласа, потупваше хората да му сторят път, с крак опипваше пътеката пред себе си. Когато моделът свърши и почти половин минута над тълпата лежеше безмълвие и боязън, старецът падна по очи и извика с цялата мощ на безсилното си гърло:

— Чакал съм те, господи! Изцели ме!

А след това не може да се опише! Такава врява, такава свирепост… Понесоха се като цунами към парадния вход, готови да пометат всичко, хукнаха направо по гърба на стареца (след час той умря от очакване или от ходилата им), размахали напред хоругви и пръти, лопати и псувни.