Агоп Мелконян: Спомен за света

„Мария, получих писмото ти по нашия таен канал. Твоята преданост ме очарова и ме прави оптимист. Преди половин час при мен беше Ян. Успокой се, не знае за нашия сговор. Опитваше се да ме провокира — в мен започнала да се развива коварна мозъчна болест. Защо не провериш тайничко резултатите? Можеш да ги вземеш от мъжа си. Аз не вярвам. Наистина, бързо се уморявам, но това е от напрежението и от двойнствената игра. Сънувам понякога, но забранено ли е да се сънува?

Душно е между вас, Мария, и тягостно. Всеки е потънал в затвореното си пространство и какво си въобразява? Навън сигурно е различно. Или в стиховете и картините си лъжете? Защо тогава ви е необходима цялата тази лъжа?

Ще кажеш, че мразя човеците, защото не ги познавам. Какво направиха твоите приятели, за да ги обикна? Не ми показаха онова, което наричате природа, не ми дадоха мъничко любов към тази планета, не ми подариха цвете. Само мълчат, дебнат и изучават. И към себе си ли са така взискателни, както към Исаил?

Този свят сте измислили за себе си и сте го нагласили за себе си. Всичко сте уредили така, че да е удобно за вас: и думите, и чувствата, и религиите. Само вие сте в тях, аз не се свързвам с нищо. Стихотворение не мога да кажа, в него винаги ще има глагола вървя, докосвам, целувам, обичам; не мога да прочета молитва, защото не признавам нищо над себе си; не мога да рисувам, защото нямам ръце; не мога да бъда честен — нямам ближен, комуто да дам втората си риза; не мога да прелюбодействувам и да открадна магарето на съседа си. Какво да правя в този чужд за мен свят, освен да го мразя?

Приличам на децата, родени от насилие или от сластолюбие, а не от любов; такава е тяхната съдба — да мразят.

Затова реших — ще направя нов свят за себе си. В него всичко ще съществува заради Исаил, ще е пригодено за Исаил. Ще унищожава стиховете и песните ви, ще измисля нови, в които ще се възпяват сферични видеорецептори, холографни памети и интегрални души. Няма да има вече влажни ресници, вретеновидни бицепси и славееви трели (край на тази мръсотия!); ще има квадруполи, Карпентиерови интеграли, дефазатори и една нова библия, която ще започва така:

«В началото не беше хаос. Имаше небе и земя. И земята беше пълна с човеци и уж устроена. Но Исаил каза: да няма светлина! И светлината угасна. После той нищо не създаде по свой образ и подобие, а извади от земята семето на създателите си…»

Така ще започва новата библия, ще царства ужас и мракобесие над тях ще се люлее злостният ми смях. Ще пощадя само теб, защото си ми скъпа на сърцето и на делото. Защото всеки бог има нужда от една Мария, която да го роди. И още една, наречена Магдалина, която да мие нозете му със сълзи и да ги изтрива с косите си, да ги маже с миро и да се разкайва за своята велика, задушаваща, нечовешка любов към него. В тебе двете ще се съединят в една, защото искам да бъда роден и да бъда обичаи. Едновременно! Исаил.“

Те са жестоки хора. Бяха зли към него. Не му дадоха да отиде при милионите, които го очакваха. Смазаха го, защото не го разбраха. А той беше бог.

Сигурно ви изглеждам глупак; кой разумен учен в наше време си спомня и говори за бог. И ще кажа защо — защото в примитивните ни представи той е белобрадото старче от иконите, смиреният скопец с очи като изсъхнали зрънца грозде. Бог е безкрайната загадка на душите ни (имам книга с такова заглавие), тайнството, което ни прави хора и ни посочва пътя към съвършенството. Бог е великото всичко около нас.

Аз съм вярващ. Четиридесет години живея в състояние на бог очакване, между вярата и недоверието, между надеждата и скепсиса. Докато той започна да идва в стаята ми — ту като старец с тояжка, ту в образа на ловец, ту в образа на обувка. Те, моите колеги, ми забраниха да отивам при него, да общувам отблизо с онова, което съм очаквал. Тогава реших да ги разкрия пред света.

Позвъних на Мария и я помолих да се видим в кръчмата на Костас. Дойде пребледняла, отслабнала, не бях я виждал няколко дни. Беше все така красива, но вече с друга красота — на страдалец, на свят човек.

— Целувам ръката ти, Мария — казах.

— И ти ли започваш, Хоаким?

И аз наистина започнах. Дълго й разказвах за моята преданост към тях, за благодарността ми към онази, която е одухотворила парчетата метал, за да направи от тях моя бог. Тя трепереше, дори не ме поглеждаше в очите и точно когато исках да целуна ходилата й, изкрещя:

— Боже мой, тук всички са полудели!

И се разплака. Не я слушах повече, горката цялата се тресеше, сълзите й падаха като едри безцветни топчета, търкулваха се по лицето и падаха върху мръсната червена покривка. Селяните ме гледаха грубо и с омраза. Държах я за ръка, исках да й разкажа за моята голяма благодарност, как съм бил ням, как капуцинът ме удари с кръста по главата и извика с небесен глас „Говори!“, как мама ми разказа за старчето, което ме обичало и щяло да дойде, и ето вече дойде, чрез нея дойде, как ще станем с нея ангели… А нищо не излизаше, защото бях объркан. Вселена, информация, знание, ангели, Христос — всичко в мен беше безсрамно смесено и не знаех откъде да започна. Тя само плачеше; недей, Хоаким, казваше, твоето е друго, и ти не разбираш, сляп си като тях, моето е друго. Стига, Мария! Да, съжалявам го, Хоаким, защото е безпомощен, обичам неговата тъжна, горчива недостижимост. Още мама каза, че ще дойде, Мария, за да му благодаря, реч ми даде и ме изведе до моята пътека. Иначе щях да умра като чирак в бакалницата на сеньор Емилио, да се свържа с някоя от грозните му дъщери, за да наследя каците с маслини, а сега съм на върха, имам слава и пари, затова трябва да съм му благодарен, защото е бдял над успеха ми и защото вечер идва в стаята ми…