Агоп Мелконян: Спомен за света

Приехме предложението на Владислав: да се монтира автоматична система за защита от кодовото направление VV001. Забравих да кажа, че в мазетата на института имаше монтирани бомбени заряди. Те служеха за предпазване срещу евентуални терористични актове и бандитски нападения. Решихме да монтираме електронен блок; ако моделът се опиташе да набере кода на ядрените арсенали, целият институт щеше да се взриви. Заедно с нас, разбира се.

Час по-късно живеехме върху барутен погреб, изцяло зависими от приумиците на модела.

Обядвахме само тримата, подтиснати и уплашени. Изведнъж Ян попита:

— Райнхард, къде е сега Хоаким.

— Нали знаеш, че обядва в стаята си.

— Грешиш, шефе. Ей го навън, на улицата, във великолепната поза на бунтар, достоен за гранитен паметник.

Буквално излетях на терасата. Не повярвах на очите си: от градчето идваше огромна тълпа, не по-малко от хиляда души, понесли знамена, хоругви, тромпети и дебели пръти. А начело — Хоаким, разгърден, ентусиазиран, енергичен, вдигнал високо над себе си табло с блоковата схема на модела. Крещяха и скандираха, размахали пособията си. Разбираше се само някаква странна дума „Исаил“. Краката ми се подкосиха, исках да потъна в земята от срам: моят приятел, професорът по системотехника, почетният член на тридесет академии вървеше пред тълпа от екзалтирани простаци, тръгнали да обругават светия дом на науката.

Не можех да чуя нищо сред врявата от кларинети и тъпани. Обезумялата от възторг и недоволство тълпа разби желязната врата на института и окупира двора. Хоаким имаше магнетична власт над тях — само махна с ръка и всички млъкнаха.

— Настоявам да говоря, с Райнхард Макреди — извика Хоаким в една сгъната фуния от вестник.

— Готов съм — отговорих.

Тогава видях сред тълпата няколко млади момчета с магнетофони и фотоапарати — лидерът се беше погрижил за своята популярност.

— Всичко, което ще кажеш господин Макреди, след няколко часа ще бъде достояние на човечеството.

— Не се страхувам.

— Признаваш ли, че онова същество вътре стои над човека?

— По умствените си възможности — да.

— Той е безсмъртен, Макреди. Той не ви принадлежи. Той вече е ценност за цялото човечество. Той е бог! Милиони нещастни и изтерзани чакат неговата утеха, милиони недъгави чакат неговата ласка, милиони безпътни чакат да бъдат приобщени.

— Вашето присъствие тук — отговорих, — е доказателство, че човечеството още не е узряло да го притежава.

— Нямате право да го скривате от очите ни! — Хоаким крещеше като средновековен фанатик. — Ако трябва, ще вдигна милиардите вярващи да сринат това гнездо на безбожието. Слушай, Макреди! Вече изпратих телеграма до папата. Даваме ви два дни срок, след това ще влезем със сила. Чуй нашите искания. След два часа да бъде монтирана уредба с микрофон пред устата на бог Исаил. Това първо. Второ: до полунощ да ни дадете Мария.

Влязох вътре. Нищо вече не беше в нашата власт. Опитах се да позвъня на правителството — кабелите бяха прерязали.

Онези отвън се усмириха, налягаха по тревата, извадиха ракия и закуски, запяха, караха се шумно, танцуваха. И чакаха своя бог.

Кой е казал, че силата е в силата? Хората обичат да съжаляват. Тогава ти ще им се предоставиш да те съжаляват. И ще направиш сила от безсилието си. Те са натъпкани със самочувствие и гордост, с мнителност и величие. Ако им говориш за кротост, за смирение, както направи синът на Йосиф, ще тръгнат след теб.

Точно така — от тревата по-нисък, по-кротък от росата. Ще кажат: този е страдалец и несретник. А как обичат страдалците и несретниците! И знаеш ли защо, Салина? Когато видят страдалец, ласкаят се, въобразяват си, че са различни от него.

… Това е много дори за коварството на Исаил! Дали е имало деца? Сто четиридесет и шест души. Когато форсираните двигатели скъсали спокойствието им и изящното тяло на боинга рязко изменило посоката си, когато телата станали тежки и гърбовете залепнали за седалките, тогава те навярно са разбрали, че… Не, те са помислили, че е само някаква маневра, погледнали през прозорчетата, земята е близо, тяхната земя, където се чувстват сигурни, и продължили да дъвчат бонбони, да пушат, да четат вестници…

Аз съм длъжник, имам грях зад себе си, убих от безсмислена жестокост. По какво сега се различавам от тях? Няма смисъл! Те са смъртни — в леглата си или от любов, от рак или като герои.

Нищо не можеш да бъдеш докрай — нито светец, нито убиец. Винаги и всичко си наполовина!