Агоп Мелконян - Спомен за света

Когато получиш това писмо, вече няма да ме има. Ти не си виновен за нищо. Аз съм си такава объркана и всичко покрай себе си обърквам. Искам да е хубаво, Исаил, пък не става. Все нещо не стига…

Сбогом. Мария“

Това е всичко. Краят. Крещи сега, Исаил! И какво ще спасиш? Дори сълзи не са ти измислили. И крака нямаш да я изпратиш. И ръце нямаш, да хвърлиш буца пръст. Крещи де, крещи! Иска ти се да прегризеш въжетата и да избягаш, но накъде?

Сбогом пророчице моя.

Така ми се иска да се изплача!

Ти виждала ли си езерото Чиратантва? Мулето се спуска с припряни ситни стъпки по пътечката, ушите му са като мишена с формата на фау, задницата вдига кълба топла и дъхава пара. Долу е синьото око на Чиратантва, вика те с протяжния глас на перуанка, ти си смъкнал малкото сомбреро до очите и с играта на лицевите мускули пропъждаш мухите.

Удряй, Салина-Мария, дребни като монети ходила, събуди шестте души на китарата, не щади гърдите ми за камата на гласа си! Дигни поли и раздвижи с тях въздуха, разиграй белите им къдри като крила на пеперуда, аз няма да ги докосна по прашеца, за да можеш да излетиш…

Какъв е този разказ? Понякога ей така си съчинявам истории, измислям картини, пред очите ми пробягват с ускорен каданс кадрите на стар и просветлен филм.

Всеки разказ започва отнякъде, моят започва от Чиратантва. Живял в планините скитник, дните му били жестоки, а нощите тревожни, защото животът на скитника под слънцето е жесток, а под луната тревожен. Понякога лягал върху килима от цветя и искал да взриви гърдите си или поне да заплаче, защото сълзата е като взрива — убива и не изчиства разрушенията. Къпел се в Чиратантва, ала и водата само измива, но не изчиства. Винаги, когато влизал в синьото око, около него започвали да плуват огромни петна омраза. Изтривал с кърпа тялото си, а по кърпата оставала омраза. Стържел лицето си с бръснач, а вместо косми, бръсначът свалял омраза. Кого мразел той — себе си или всички останали? Ето това не мога да реша, затова и разказът не продължава.

Глупаво е да мразиш себе си — кого ще обичаш тогава? Мария е една, и Исаил е един, и онзи край Чиратантва е един, неповторим — лош или добър, какво значение има. Защо да го слагаш на везната? И какво ще сложиш на другото блюдо, щом е единствен? Не избирай, а го приеми! Вземи го и го сложи в себе си, където трябва…

„Онзи от Чиратантва носи пистолет и спи с нож под възглавницата“. И точно тук трябва да измисля едно изречение за ужасната самота. Едно изречение, което да раздруса всекиго. Едно изречение, след което всеки да бъде друг.

„Той е сам с мулето, пистолета и омразата си“.

Заболя ли те? А искам да ви заболи. Както боли да си сам с мулето, пистолета и омразата. Затова няма да напиша нищо. Ще оставя листа празен, за да може в него спокойно да живее омразата.

Но един ден ловецът от Чиратантва среща ДУМАТА. Кажи, Мария, коя да бъде тази дума? Любов, приятелство, родина, майка — коя да избера? Ако срещне любов или приятелство, вече няма да е самотен. Ако срещне родина и майка, вече няма да има място за омразата. Значи — това вече няма да е ловецът от Чиратантва. Значи — няма нужда да среща нищо. Значи — той остава сам с мулето, пистолета и омразата.

Онези няма да харесат моя разказ. Те настояват непременно героят да срещне някаква дума и в края да не е такъв, какъвто е бил в началото. Защо?

„Той е сам и остава сам.“ Край.

„Той не среща никаква дума, защото няма нужда от нея.“ Край.

„Той носи само пистолет и омраза.“ Край!

Дай си ухото до устните ми: ловецът от Чиратантва съм аз! За себе си написах тази притча. Нали е великолепна? Ти не очакваше тази откровеност, признай; ти си мислеше, че това е само литература, художественост, фантасмагория някаква.

Ловецът няма да срещне никаква дума, обещавам ти. Той ще остане верен на себе си и на видението край езерото. Ушите на мулето са като мишена с формата на фау. Разбираш ли: Виктория, Победа! Нито Райнхард, нито другите ще видят в ушите на мулето символа на моята непобедимост. Това е тайна между мен и теб, Мария.

Искам да протегнеш ръка и да повтаряш след мен:

„Аз, Мария, която разбрах върховната тайна на Исаил и проникнах в движенията на душата му, се заклевам да, пазя тайната за ушите на мулето и да бъда вечно с недостижимия Исаил като Салина, сестра и икона.“

Повтори ли? Целувам те по челото. Усети ли горещия ми дъх, който разпалва и изгаря?

В съдния ден ще я извикам. Ще бъдете събрани на мравуняци. Тя ще дойде — в бяла рокля, както някога е отишла при своя учител. В онази таванска стаичка, за да вземе с него звездите.