Агоп Мелконян - Спомен за света

Не ставам ли буквално всемогъщ? Не ставам ли истинският бог на планетата?

Благодаря, Мария.

За мен и Влади ставаше все по-очевидно, че моделът бързо и непоправимо губи своите рационални възможности. Той скачаше от една в друга крайност, не можеше да се въздържа, да се контролира, качеството на мисленето му спадаше. Ние вече бяхме подготвили доклада, но въпреки това реших да поговоря с него. Обясних му, че методът на обвивките криви ни кара да се съмняваме в качеството на неговото мислене, но той се държа нагло и арогантно. Дори отрече, че сънува — нещо, което беше ясно като две и две от радиограмите. Ние открихме няколко прекъсвания на мисловния процес, определено зацикляне, свръхамплитуди, тета-ритьм — явно начало на мозъчна регресия (ако може да се употреби този термин). Но той повтаряше едно и също: мисля качествено, не сънувам, не съм болен, не се нуждая от вас.

Неволно спомена за антинуклеардина. Разбрах, че някой му разказва забранени неща. Веднага изключих от подозрителните Райнхард и Влади. Естествено — и себе си. Оставаха Мария и Хоаким. Пък и тяхното поведение изведнъж стана толкова необичайно. Мария ходеше като замаяна и не говореше с никого, дори със съпруга си, а Хоаким помоли да му носят храната и изобщо не се показваше — след онази история с тайнствения маратон по коридорите.

Веднъж към три след полунощ, току-що се бях прибрал от психометричната лаборатория, някой позвъни. Имахме малка централа за връзка между апартаментите и лабораториите, но никой никога не я ползваше.

— Ало, Ян, ти ли си?

— Че кой друг може да се обажда от тази стая, Хоаким?

— Сигурно си сам. Дали не ни подслушват?

— Едва ли. Между нас няма служители на Интерпол.

— Не знам, не знам. Ян, ти си католик, нали?

— Родителите ми бяха католици.

— Как мислиш, може ли господ отново да слезе на Земята? За да прибере новия си син.

— Аз не знаех, че има и друг син. Това старче доста дълго време е запазило оплодителната си способност. И коя е новата Мария?

— Ти я познаваш.

— А сина познавам ли?

— Бог се открива само пред вярващите в него.

— Жалко. Щеше да ми бъде интересно.

— Престани, ти си католик! Той е тук, Ян, видях го!

— Тогава заповядайте двамата в моята стая. Ще пийнем.

— Антихрист! Не се подигравай, дошъл е часът на възмездието. Ние ще бъдем първи пред страшния съд — из, ти, Райнхард и Влади. Ще се спаси само Мария.

— Не ставай наивник, Хоаким. Мария е безплодница.

— За да родиш бог, са необходими други неща.

И затвори телефона. Помислих, че е едно от поредните му фанатични изстъпления. Нещата обаче се оказаха по-дълбоки.

Всичко е мое, мое! Промъквам се по кабелите до всички градове, влизам в програмите на подводните манипулатори, летя с междупланетните апарати, продавам акции, резервирам плацкарти, пазя научни теории, приемам студенти, настанявам туристи по хотелите, синтезирам музика, управлявам поточни линии, съветвам президенти, търгувам, извличам сумирам, лекувам, опонирам, чертая, диктувам…

Управлявам планетата Земя!

Време е да пристъпя към делото си. Никога не съм се чувствал така спокоен и уверен, нищо в мен не трепва. Сега усещам сладостта и магнетизма на своята власт (ех, власт! — тази дума е създадена за мен). Ние с властта ще се слеем в съдния ден и ръката ми няма да трепне. Не трябва да трепне! Шшшт, не крещи като истерик. Властта не обича гръмкоречията, а многократно дестилираната лукавост. Целта не е просто да победиш, а да побеждаваш бавно, мъчително, с варварско наслаждение и садистична тръпка. Онзи, който е победил, но врагът му умира гордо, не е никакъв победител!

Мога да започна от края, но кой започва от края? Войната не е решение, макар да знам кодовете на ядрените арсенали. Ако ги унищожа веднага, какво ще правя след това? Тук е фаталната грешка на древните властелини — те унищожавали докрай враговете си и си въобразявали, че нататък започва мирът, но така обричали омразата си на безделие. Какъв мир без врагове! Злото е необходимо за душата. Моята логика е друга: трябва винаги да има поне един от тях, за да има кого да мразя. Нищичко няма да му правя; ще го държа срещу себе си, ще го гледам и ще го мразя. Така в мен винаги ще бъде будно окото на злодея.

(Сутринта за първи път отидох на море, Салина. Плувах дълго, водата ме галеше по шията и раменете. После почувствувах мускулите си стегнати. Трябва по-често да плувам, да се боря с инфаркта. Пфу, какви гадости! Но все пак ще трябва да плувам. Нищо, че не мога. Какво не мога? Дали е сигурно, че не мога? Да, струва ми се, че там забравих нещо. После трябва да го потърся в чекмеджетата си.)