Агоп Мелконян: Спомен за света

Отпускам се, отпускам се… Все по-често сънувам кошмари. Дори не ги сънувам, а ги виждам. Явяват ми се размазани петна — сини, светложълти, оранжеви, пулсиращи с бавни тласъци. Опитвам се да хвана петната и да ги разкъсам, но те бягат и хуквам по стръмната пътека, шубраците ме дращят, нараняват лицето ми… Петната постепенно стават обувки с дълги черни връзки и пружиниращи ходила, с блестящи муцуни и кожени ушички. Стойте, крещя, едва дишам, задъхвам се, сърцето ми няма да издържи, обаче обувките бягат и аз съм почти до тях, трябва само да протегна ръце и да изпъна пръсти, после да ги свия в юмрук и връзките ще бъдат в шепата ми. Мръсните кални връзки на обувките с блестящи носове. В последния момент успявам да хвана едната, яхвам я, дръпвам кожените ушички и обувката литна — моят огнен вихрогон!

Такива неща сънувам, Салина. Иска ми се да се поразходя, макар и стотина метра да повървя край морето, затова мразя онези — дадоха ми съзнание на човек, мисли на човек, усещания на човек, а ме направиха неподвижен и безпомощен. Не е ли ужасно да си наполовина един, наполовина съвсем друг?

Съмняваш ли се в моя триумф? Аз съм млад, нямам зад гърба си заеми, не съм убивал брат си Авел, нямам корени, нямам религия, ако щеш — нямам морал! Моят морал е моят разум, моят характер е моята логика. Мога да плюя на всички, освен на себе си, а такава сила е неудържима!

Сигурно ще ме запиташ защо. Защото ги мразя, как ги мразя! Никой никога не е мразил така. Дълго пъплиха по тази земя, но нищо не направиха за нея, само я наторяваха с вонящите си тела… Стой! Идва конен отряд, начело с носът на обувката — та-так, та-так. Лъснатата муцуна на командира ме вбесява! На пояса си носи две четки и иска да ме застреля с тях. Нали ти казах — дошли са да ме екзекутират. Може би ще искат някакъв откуп? Колко ще искате, ваше величество полковник Обувка? Не сте съгласен да ме пощадите? Това е коварство! Вие сте палач! Сигурно ви е пратил Райнхард Макреди; наклеветил ме е, защото ме мрази — аз съм по-красив от него…

… с някого на път… тояжка и малко храна. Ще се ориентирам по пътните знаци. Мога и по звездите, познавам отлично звездната карта… ще вляза със стъпки на крадец, за да не събудя заспалите, да не докосна спасителния им сън. Ще различа бялата амфора на тялото й. Искам да обичам с ръце! Къде ми са ръцете? Искам да обичам с ръце! Нямате право? Какво? Аха…

… с някого на път… тояжка и малко храна. Ще се ориентирам по пътните знаци. Мога и по звездите, познавам…

След една среща с модела Мария се върна много разтревожена. Не можеше да си намери място в стаята. Уж четях, а всъщност внимателно я следях с крайчеца на окото.

— Искаш ли да ми кажеш нещо? — попитах.

— Ти се сети, че имаш и жена.

Точно с тази фраза започваха нашите скандали. Следваше твърдението, че по-подходящо би било да се оженя за книгите, а накрая завършваше патетично: вие сте книжни плъхове! Всичко мина по сценария, но постепенно разговорът ни мина към „онзи човек, който няма нито ръце, нито крака“.

— Мария, да се разберем — казах. — Той не е човек, той е само изкуствен мозък.

— И какво, изкуствените мозъци нямат ли право на щастие!

След тази великолепна демонстрация на женска логика аз се опитах да й обясня, че човекът е нещо по-комплексно, а тя ни обвини, че сме направили кентавър — получовек-полумашина, че онзи бил самотен, че не сме се интересували от неговите желания и нежелания.

— Знаеш, че аз и Ян продължаваме да го проучваме — казах.

— Какво толкова има за проучване, какво сте си наврял и носовете в него! Той има нужда от щастие, а не от изследвания.

— Стига с това щастие! — креснах. — Няма пол, че да ги направим чифт, не може да има деца, няма нужда от пари, не носи кожени палта и джинси. Откъде да му измислим това щастие?

— Ето, съвсем просташки разбираш нещата.

От този ден тя се промени. Ходеше из стаите като объркана, сякаш непрекъснато разговаряше със себе си или с някого. В очите й имаше укор и неразбиране, след това започна да се страхува от мен, не разговаряхме, не ми даваше да я докосвам — една объркана и уплашена жена. Очите й се зачервиха от безсъние, загуби свежия цвят на лицето си, започна да се облича и сресва небрежно. Аз подозирах причината, но не разбирах, че нещата са толкова сериозни…

Събудих се с чувството, че съм изгубил нещо ценно, то е паднало в мрака на съня и сега не мога да го намеря. Ходя като лунатик, навеждам се над всяко стъкълце, искам да го пипна, но то изгаря пръстите ми.