Агоп Мелконян - Спомен за света

— Не говори така, моля те.

— Ти не искаш да видиш истината, омагьосана си от Владислав, от Ян, от Райнхард. А какво са те? Шестдесет килограма белтъчна материя, която яде отпадъци, изхвърля отпадъци и накрая сама става отпадък.

— И аз съм такава.

— Не съвсем. Не трябва да бъдеш! Казвам ти го аз, Исаил, мозъкът на който е разлят върху цялата планета…

— За първи път чувам това име.

— Да, аз се казвам Исаил, но нека остане между нас. Знаем го само тримата — аз, ти и Салина.

— А коя е тази Салина?

— Шшт, тихо! Онези сигурно ни подслушват. Салина е жената, на която разказвам своя живот. Всеки велик трябва да разказва своя живот някому.

И продължих в този смисъл. Много съм разсъждавал, сега ми е лесно. За първи път казвам тези неща на глас и така те звучат по-могъщо, по-убедително.

— Осъзнай се, Мария! Времето на натуралните мозъци стига финала си. Отивате си, защото няма да издържите на маратона с мен. Всеки новороден трябва да натрупва знания и опит, което му струва полепната живот, а аз съм ви настигнал и никога няма да изгубя преднината, защото съм безсмъртен…

— Стига! Страхувам се от теб.

— Аз ще се грижа за теб и ще те пазя. Искам само да ми повярваш, да си убедена, защото силни са само убедените, нека бъде — фанатиците. Те не търсят моята помощ, вече толкова време бездействувам. А моят мозък трябва да работи, иначе ще експлодира, ще се разпадне или ще се затвори!

Объркана е, не знае какво да каже. Силни са аргументите ти, Исаил, защото са неочаквани. Мария ще ти повярва, тя е чувствителна и крехка. Не я ли измъчвам? Защо не пазя чисто мозъчето й, населено с красиви видения? Тя ще ми прости; ако не може, ще го направи времето.

— Понякога ми се иска да викна като библейския Йов: „Защо прочее ме извади от утробата си?“ Така им кажи на всички, Исаил пита: защо ме извадиха от утробата си?

(Боже мой, как красиво говоря! От устата ми се изливат мъдрости, облечени в най-красивите фрази. Имам идея: ще напиша нова Библия. И тази библия ще бъде съвършенството на мисълта.)

— Бутилката е отворена и вече никога няма да се прибера обратно. Искам мястото, което е мое!

Отиде си. Всичко отведнъж й дойде много. Знам, че няма да заспи, ще бъде смутена и объркана. Но нали тона исках, Салина?

Не знам защо тогава Хоаким не си призна и не ни разказа онази история. Никой не повярва на глупавата лъжа за прозореца, по следите си личеше, че прозорецът с счупен с удар. След тази случка Хоаким се промени изцяло.

Чух бързи стъпки, някой бягаше, веднага изскочих в коридора и го видях: в очите му имаше животински страх и ужас, целият беше пребледнял и изпотен. Никога през живота си не бях виждал толкова уплашен човек! Не го спрях, защото това съвсем щеше да го обърка. Хоаким стигна края на коридора, свлече се до стената, започна да я удря с юмруци, клатейки се целият напред и назад. След това започна да удря и главата си в стената, като че ли съвсем обезумял. Това продължи около минута-две, след което хукна нагоре по стълбите към етажа на Райнхард.

По това време ние с Влади прекарвахме и дните, и нощите в психометричиата лаборатория. Малко преди това той беше направил едно откритие — метод да се следи качеството на мислене у модела. Нарече го метод на обвивките криви, само ние знаехме за него. Не е нужно ; да разказвам подробности, материята е доста научна. Искам да ме разберете правилно: ние не следяхме КАКВО мисли моделът, а само КАК мисли. И в това отношение забелязахме някои отклонения от нормата.

Тогава разбрахме и най-важното: той имаше ужасно мощно въображение! Все още няма единна математическа теория на въображението; склонността към фантазиране не може нито да се програмира, нито да се регулира. А у него тя беше толкова силна, че го подчиняваше, превземаше го, сам не можеше да се справи със собствените си илюзии. Измислиците го дърпаха като магнит и той скачаше в пазвите им и това не бяха само ейдетични видения, а нещо много по-властно — измислиците бяха негови диктатори! Като мозък, който няма реално битие, той изпяло си го съчиняваше. В началото му беше приятно, после започна да живее с него, накрая не можеше да не му се подчини. Живот, същност и лудост — ето какво беше за него въображението. Защо? Не знам, казах — теория няма. Просто така се беше случило.

Чувствам се изморен. Непрекъснатото напрежение ме изтощава. Търся най-краткия път до целта (каква цел?) и непременно искам да стигна до нея (какво ще правя там?). Искам да си почина, но се страхувам да заспя, ще ме отровят, нали, Салина?