Агоп Мелконян - Убийство в Ню Бабилон (Фантастична пародия)

Разбра се, че няма смисъл да се носи — виното си е в хладилника. Тази щастлива вест така удари Блез, че той загуби разсъдъка си и затанцува около хладилника, пеейки: „Крилца ще ми пораснат като на божие дете…“ Йоасаф попита: колко? Блез: какво колко? Оказа се, че ставало дума за броя крилца, тъй като според Йоасаф имало серафими с по шест крилца, херувими — с по четири, и прости ангели — с по две. Блез каза, че на него му стигало само едно, тъй като не се стреми към охолство и разкош, защото благосъстоянието разваля човека, прави го стиснат, егоист, затова той предпочита само едно крилце. На възражението, че с едно крило не може да се лети, Блез обясни, че лично той не копнее да лети, че поначало тия, дето летят нависоко, са хора самомнителни и надути, пък той иска да си седи до масата с чаша в ръка, да си води кротък сократовски разговор, а крилцето ще си използува като ветрило. За да разсее неудобството от очевидната нелепост на последното изречение, Йоасаф каза: готов съм да се обзаложа, че в леглото има паразити.

— Има — призна най-после пазачът. — Въди се главно кренотрикс и лептотрикс.

— За пръв път чувам за такива въшки — призна Йоасаф.

— Не са въшки, а железни бактерии.

— Направени от желязо?

— Не — уточни пазачът, — ядят желязо.

— Защо пък точно желязо?

— Доскоро в тази килия бяха затворени роботи, затова. Изпоядоха ги пустите му хемобактерии. Единия го докараха изцяло до железен хидроокис, нищо не остана от него. И беше страшно топло, защото при тази реакция се отделя по двеста и шейсет килоджаула топлина.

— И какво стана с тях?

— Нищо, утаиха се. Сутринта идвам да нося закуска и какво да видя — утаили се.

Блез отпи бавно и каза със скръбен глас:

— Съдба роботска… Мир на хидроокиса им.

Пазачът каза, че според устава за вътрешния ред сега трябва да изземе всички предмети, с които биха могли да се самоубият — ножове, колани, вратовръзки и т. н. Блез от своя страна обясни, че не носи нож, обявил го е още на следствието, а вратовръзка бил сложил за последен път през 1662 година, около два месеца преди да умре. Пък и защо да се убива? Дето се казва, затворът също е за хората, ей на — Франсоа Вийон цял живот е бил вътре, пък какви стихове е написал! Като например баладата за дебелата Марго. Пък е бил и лисансие, и метр ес ар. Пазачът отвърна, че затворът наистина предразполага към поезия, защото е място уединено, безшумно и романтично, можеш да си правиш тайни срещи с Ерато (тук той смигна хитро), е, вярно, на дивана в кухнята, но диванът е широк и удобен, но не става дума за това, а за ореола. Блез рече, че предпочита Урания — хем пак си е муза, хем е по-интелигентна, макар че музите са вече поодъртели, но какво общо има тук ореолът? За самоубийството, каза пазачът; можеш например да забиеш на стената гвоздей, да се закачиш за ореола и да висиш, да висиш, докато умреш от глад. Първо, каза Блез, можеш да умреш от глад и без да висиш, достатъчно е само да не ядеш, и второ, ореолите са измислени за украса, за величие, за святост, а не да висиш на тях. Апропо, кой е изобретил ореола? — попита пазачът. И с каква цел? Йоасаф: ореолът е нещо като нимба, сиреч сияние, и е стар поларистичен символ у древните народи; що се отнася до неговия собствен, той е направен от хрущял. Значи не е истински, така ли? Съвсем си е истински, но не е от светлинно сияние, а от хрущял.

За да подкрепи авторитета на своя съквартирант, Блез обясни, че Йоасаф е познавал самия Овидий, който е починал от упражнения в любовното изкуство, макар че е написал цяла книга за метаморфозите, а също и Хераклит Тъмния, който пък е починал от миризмата на оборски тор. Пазачът се съгласи, че и неговите приятели напоследък мрели като мухи, но това не пречи на Йоасаф да се закачи на ореола и да виси, докато ум ре от глад. Йоасаф: защо да умирам, като още не се знае дали съм убил някого, кого точно, как точно и защо? Пазачът поясни, че някои обичат да умират превантивно, за всеки случай, за да не им се случи някакво нещастие — да речем, да настъпиш дъска с пирон или да те ужили пчела. Е, има такива особняци, казват им танатофили, сиреч обичащи смъртта, но те толкова фанатично обичат смъртта, че вече са останали само отделни екземпляри, затова ги пазят в резервати. За отбелязване е, продължи Блез, че откак ги държат в резервати и си живеят по царски, танатофилите не обичат вече чак толкова смъртта. Но пита се: а щом не обичат смъртта, значи са престанали да бъдат танатофили, защо тогава ги държат в резервати? Добре де, ама ако са истински танатофили, няма да остане нито един екземпляр — кого тогава ще държат в резерватите? След дълги спорове тримата се съгласиха, че това си е проблем за еколозите и няма защо те да си развалят добрите отношения заради някакъв изчезващ вид.