Агоп Мелконян - Убийство в Ню Бабилон (Фантастична пародия)

— Свидетели на кое?

Инспекторът Легре се замисли, а когато той се замисли, това е вече тревожно, след което каза:

— Свидетели на произшествието.

Автора отново се пренесе от творческия свят към реалния и каза, че е крайно време да се прекратят всякакви разпити, защото омръзнаха на всички. Зададен му бе законен въпрос: а какво да правят тогава? Ами каквото правят персонажите в другите книги — да правят сюжет. Омар поясни, че тъй като нямат сюжет подръка, трябва да си намерят отнякъде; би ли бил Автора така любезен да им даде някакъв сюжет? Автора призна, че също няма подръка сюжет, че също се затруднява с продължението, защото поначало писателският занаят не е лесен, не е като да продаваш медицински жаби или да имаш кръчма. Още повече като пишеш фантастика, защото фантастичните сюжети трябва да са оригинални; иначе онези духовни аристократи от клубовете по фантастика ще те обвинят в епигонство, в подражателство, в липса на продуктивно въображение и край — а после? Тогава Омар възкликна: ама ти фантастика ли пишеш? Отговорено му бе лаконично с да, след което Омар обясни, че въпросът от негова страна не е нездраво любопитство, а защото от дете обича фантастиката, ей от толчав, особено романи за пришълци (в този момент Гражданина се грудкуваше и не му обърна внимание). Редника изказа съждението, че не е изключено да сме единствените разумни същества във Вселената, но догиерът го изгледа толкова враждебно, че Редника трябваше да каже пардон. Омар отново се върна към фантастиката: да ме извиниш, каза, Авторе, ама ти сериозно ли мислиш, че тези твои галиматии са фантастика? Първо на първо, фантастиката трябва да изобразява бъдещето, при това само светлото. Автора отвърна, че случките в Ню Бабилон са от бъдещето, но опонентът му каза: какво ти бъдеще, живо настояще! След което разви теория за едноизмерността на времето: „сега“ е допирната точка между „беше“ и „ще бъде“, пълзящата им граница, в която се реализират актовете на осъществяването; следователно „сега“ никога не може да бъде „беше“, още по-малко — „ще бъде“, и тъй като сега е „сега“, следователно то не е „ще бъде“; в краен случай „сега“ може да стане „беше“, точно както „ще бъде“ след време ще стане „сега“, но „беше“ не може да стане „сега“, нито пък „ще бъде“. Редника го прекъсна: за какви точно актове на осъществяване говориш? Омар поясни, че за темпорални, на което Редника кимна с разбиране — ъхъ.

Второ, продължи Омар, във фантастичните произведения задължително трябва да има звездолети, бластери, поне един Командор, поне един тунел в пространството, поне една смела научна хипотеза, а тук няма нищо такова. Ама толкова няма, че чак да те е срам. Вярно, има някакъв робот, но що за робот е той — само мълчи, не казва никакви технологични мъдрости и не организира метежи срещу самодоволното човечество. Вярно е също, че има и някакъв пришълец, но първо, се оказа, че е полово немощен, второ — вони на мазе, и трето — в момента е зает със самовъзпроизводство, затова все едно, че го няма.

Автора мина в защитен вариант Некадърнович с думите, че господ раздава талантите неравномерно, с генератор на случайни числа, на всеки според миналите заслуги и връзките, затова в края на краищата не всеки може да е Клифърд Саймък или братя Стругацки, особено пък братя Стругацки, защото те на всичкото отгоре са двама. Омар отвърна: ако не можеш да си братя Стругацки, бъди поне… И каза едно име, което от колегиалност ще премълчим.

Намеси се и Блез: ако е въпрос, всички сме писали книги, аз например имам един трактат за равновесието на течностите, още един за теглото на въздуха, още един за аритметичния триъгълник, плюс цял том „Мисли“. Катон Марк Аврелиевич попита: откога мислите се мерят на тон? Докато се разбере, че все пак е том, а не тон, Диона се изнерви от многото непознати думи, особено когато Блез изтърси „Pulvis et umbra sumus“, което ще рече „Ние сме само прах и сянка“, затова трябваше да вземе успокоителни капки. Започна спор дали сме само прах и сянка. Блез обясни, че това е мнение на великия поет Хораций, но Катон Марк Аврелиевич изрази съмнение — прах горе-долу може, защото е вещество, но откъде накъде сянка? Младежа попита: а какво е това сянката? И тук дискусията потъна в дебрите на метафизиката. Блез изрази становището, че сянката не е вещество, ерго трябва да е поле. Младежа възрази, че поле е светлината, значи сянката трябва да е липса на поле, сиреч нищо. Инспекторът Легре не издържа: как ще е нищо, щом се вижда! А всичко, което се вижда, трябва да е светлина — според метода на изключеното трето и дори въпреки него. Редника: абе как ще е светлина, щом е сянка! Йоасаф също не се стърпя и обяви сянката за божа работа, но никой не му повярва, накрая се намери компромисно решение: сянката сигурно е единство на някакви противоположности, засега неизвестно какви.