Дъглас Престън - Черен лед

— Това са изискваните формуляри — рече Бритън, приела по-решителна позиция.

— Оставете ме аз да се погрижа за това — каза й на английски Глин. — Мисля, че искат малко пари.

Бритън пламна.

— Какво, да не би да искат подкуп?

Глин й направи жест с ръка да замълчи.

— Спокойно.

Макфарлън погледна двамината, питаше се дали онова, което вижда, бе истинско, или разиграваха театър.

Глин се обърна към митничаря, чието лице се бе изкривило във фалшива усмивка.

— Навярно — рече Глин, — ще е възможно да купим истинското разрешително и тук?

— Възможно е — отвърна чиновникът. — Но са скъпи.

Глин подсмъркна шумно, вдигна куфарчето си и го постави на масата. Макар да бе мръсно и очукано, чиновниците го гледаха със зле прикрит ламтеж. Глин щракна закопчалките и вдигна капака му, като се преструваше, че крие съдържанието му от чилийците. Вътре имаше още книжа и десетина пачки американски двайсетачки, стегнати с гумени ластичета. Глин извади половината и ги постави на масата.

— Това достатъчно ли е да се реши проблемът? — попита той.

Чиновникът се усмихна, облегна се назад и сбра пръстите си на куличка.

— Боя се, че не, сеньор. Разрешителните за минна дейност са скъпи.

Той отклони гнусливо поглед от куфарчето.

— Колко тогава?

Чиновникът се престори, че пресмята бързо на ум.

— Два пъти по толкова ще бъдат достатъчни.

Последва кратко мълчание. След това Глин бръкна в куфарчето, извади и останалите пачки и ги постави на масата.

На Макфарлън му се стори, че напрегнатата атмосфера изведнъж се разведри. Чиновникът събра парите от масата. Бритън изглеждаше обезпокоена, ала примирена. Двамината митничари до печката се усмихваха широко. Единствено изключение правеше новодошлият: поразителна фигура, която се бе вмъкнала в стаята по средата на преговорите и сега стоеше до вратата. Беше висок мъж с кафеникаво лице и остри като бръснач черти, проницателни черни очи, гъсти вежди и изострени уши, които му придаваха напрегнато, почти мефистофелско излъчване. Беше облечен в чиста, макар и избеляла униформа на чилийския военен флот и върху раменете му имаше някакви златни пагони. Макфарлън забеляза, че докато лявата му ръка бе спусната до тялото по военному, дясната бе изправена хоризонтално пред стомаха и дланта й бе извита като неволна, кафеникава запетая. Мъжът огледа чиновниците, Глин, парите на масата и устните му се свиха в лека презрителна усмивка.

Парите вече бяха разпределени на четири купчинки.

— А разписка? — попита Бритън.

— За съжаление ние не работим по този начин…

Митническият чиновник разпери ръце и отново се усмихна. Той бързо се отдръпна, плъзна една купчинка банкноти в писалището си, след това подаде двете други на мъжете на пейката.

— На отговорно пазене — обясни той на Глин.

Най-накрая митничарят взе останалата купчинка и я предложи на мъжа в униформата. Досега взрян отблизо в Макфарлън, той кръстоса здравата си ръка върху сакатата, но не посегна към парите. Чиновникът ги подържа известно време, а след това му заговори бързешком, шепнейки.

— Нада — отвърна високо униформеният.

После пристъпи напред и се обърна към групата с блеснали от омраза очи.

— Вие, американците, си мислите, че можете да купите всичко — каза той на чист, без акцент английски. — Но не можете. Аз не съм като тези корумпирани чиновници. Задръжте си парите.

Митничарите заговориха остро, размахаха пачката с пари към него.

— Ще я вземеш, глупако!

Чу се тихо изщракване — Глин внимателно затвори куфарчето.

— Не — отвърна униформеният и мина на испански. — Това е фарс и всички вие го знаете. Нас ни ограбват.

Той се изплю към печката. В заплашителната тишина, която последва, Макфарлън ясно дочу изплющяването и съсъкът, който последва попадането на плюнката върху горещата повърхност.

— Ограбват ли ни? — попита чиновникът. — Какво имаш предвид?

— Мислите си, че американците са дошли чак тук да търсят желязна руда, така ли? — попита онзи. — Тогава наистина сте глупаци. Те са тук за нещо съвсем различно.

— Кажи ни, команданте, защо тогава са дошли?

— На Исла Десоласион няма желязо. Могат да са тук само заради едно нещо. Злато.

След кратка пауза чиновникът се разсмя — с гърлен, невесел смях. Обърна се към Глин:

— Злато нали? — рече той малко по-остро от преди. — За това ли сте дошли тук? Да откраднете злато от Чили?

Макфарлън погледна към Глин. Слисан, забеляза как по лицето на Глин пробягва изражение на вина и откровен страх; това бе достатъчно, за да предизвика подозрение и у най-тъпия чиновник.