Дъглас Престън - Черен лед

— Както казах на Лойд тази сутрин, той е наполовина яган. Това са били туземните жители на островите нос Хорн. Фактически той е последният, който знае езика, песните и легендите. Прекарал е по-голямата част от живота си в бродене из островите, преживявал е с миди, растения и корени. Ако питате него, навярно ще твърди, че островите нос Хорн са негови.

— Колко колоритно — рече Макфарлън.

Глин се обърна към него.

— Да. А освен това той е човекът, който е открил трупа на партньора ти.

Макфарлън замръзна на място.

— Точно така — продължи по-тихо Глин. — Той е взел томографския сонар и образците от скали и ги е продал в Пунта Аренас. На всичкото отгоре неговото отцъствие от Пуерто Уилямс ще ни бъде от голяма полза. Сега, след като привлякохме вниманието към Исла Десоласион, той няма да е там, за да подклажда слуховете.

Макфарлън погледна още веднъж пияницата.

— Значи той е негодникът, който е обрал моя партньор.

Глин положи длан върху ръката на Макфарлън.

— Той е крайно беден. Намерил е мъртвец с някои ценни вещи. Разбираемо и простимо е, че е потърсил малка печалба. В това няма нищо лошо. Ако не беше той, твоят стар приятел може би още нямаше да е открит. А ти нямаше да имаш възможността да довършиш работата му.

Макфарлън се дръпна настрани, макар и да бе принуден да признае пред себе си, че Глин бе прав.

— Той ще ни бъде от голяма полза — рече Глин. — Това ви го гарантирам.

Макфарлън последва мълчаливо групата надолу по мрачния склон към пристанището.

Когато катерът излезе от протока Бийгъл и приближи „Ролвааг“, морето бе обгърнато от тежка, щипеща мъгла. Малката групичка седеше в кабината, скупчена върху надувните възглавници, почти без да разговаря. Пъпъп, подпрян между Глин и Сали Бритън, не даваше признаци на идване в съзнание. На няколко пъти обаче трябваше да му попречат да се килне на една страна и да се сгуши в памуклийката на капитана.

— Дали не се преструва? — попита капитанът, дръпна крехката на вид ръка на мъжа от ревера си и го бутна леко настрани.

Глин се усмихна. Макфарлън забеляза, че цигарите, раздиращата кашлица и насълзените очи вече ги нямаше; беше си възвърнал хладнокръвното поведение.

Пред тях, над гребените на едрия мъртвак, се появиха призрачните очертания на танкера: бордовете му се издигаха и издигаха, за да изчезнат след миг отново в подобната на супа атмосфера. Катерът спря до него и го вдигнаха с лодбалките. Когато се качиха на борда, Пъпъп започна да се размърдва. Макфарлън му помогна да се изправи върху несигурните си нозе във вихрушките на мъглата. „Едва ли тежи повече от четирийсет и пет кила“, помисли си той.

— Джон Пъпъп? — рече Глин с мек тон. — Аз съм Ели Глин.

Пъпъп улови ръката му и я раздруса мълчаливо. Тържествено се ръкува с всички наоколо, включително и с кърмчията на катера и двама изненадани палубни моряци. Последно, но най-дълго раздрусва ръката на капитана.

— Добре ли сте? — попита Глин.

Мъжът се огледа с блестящите си черни очи и поглади тънкия си мустак. Не изглеждаше нито изненадан, нито обезпокоен от непознатата обстановка.

— Мистър Пъпъп, сигурно се питате какво търсите тук.

Пъпъп изведнъж мушна ръка в джоба си и извади пачката мръсни банкноти; преброи ги, изсумтя доволен, че не са го ограбили, и ги прибра обратно.

Глин посочи към стюарда.

— Мистър Дейвис ще ви отведе в кабината ви, където можете да се измиете и да се преоблечете. Това устройва ли ви?

Пъпъп погледна с любопитство Глин.

— Може би не знае английски — промърмори Макфарлън.

Погледът на Пъпъп веднага го фиксира.

— Говори езика, дето кралят говори, ето какво говори.

Гласът му бе висок и мелодичен и макар Макфарлън да долови цяла фуга от акценти, сред тях определено преобладаваше кокни 17 17 Типичен лондонски акцент (на простолюдието). — Б.пр. .

— С радост ще отговоря на всичките ви въпроси, след като се настаните — рече Глин. — Ще се срещнем в библиотеката утре сутрин.

След това кимна на Дейвис.

Без да рече нищо Пъпъп се обърна. Всички очи го проследиха, докато стюардът го водеше към задната надстройка. Над тях избумтя високоговорителят на кораба.

— Капитанът — на мостика! — долетя металическият глас на Виктор Хауъл.

— Какво има? — попита Макфарлън.

Бритън поклати глава:

— Да идем да разберем.

Мостикът бе обгърнат от вездесъщия сив облак мъгла. Нищо не се виждаше — дори палубата на кораба. Още докато пристъпваше през прага, Макфарлън долови напрегнатата атмосфера вътре. Вместо обичайния минимален състав, на мостика се бяха сбрали половин дузина офицери. От радиорубката се чуваше бързото тракане на компютърна клавиатура.