Дъглас Престън - Черен лед

— При сегашната скорост и пеленг, ще ни настигне около Ледовата граница — рече Бритън. — А ще попаднем в обсега на оръдията му доста преди това.

— След по-малко от три часа — уточни Глин. — Около смрачаване.

— Мислите ли, че ще открие огън, след като влезем в обсега му?

— Изобщо не се съмнявам.

— Ние сме беззащитни. Ще ни разкъса на парчета.

— Ако не успеем да го изгубим в тъмнината, това за жалост е напълно вярно.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Ами метеоритът? — попита тихо.

— Какво имаш предвид?

Сниши още гласа си и погледна крадешком към Лойд.

— Ако го изхвърлим, ще можем да увеличим скоростта.

Глин усети как се стяга вътрешно. И той погледна към Лойд, който стоеше намръщен до предните прозорци, разтворил яките си като стълбове крака. Не беше ги чул. А когато Глин отговори, той го стори нарочно бавно и благоразумно.

— За да го изхвърлим, ще трябва корабът да спре напълно. Спирачният му път е пет мили. Половин час. Това ще даде на Валенар всичкото необходимо нему време да ни настигне. Ще ни потопи преди да сме успели да спрем.

— Тогава значи и вашите отговори се изчерпаха? — попита тя с още по-тих глас.

Той се взря в зелените й очи. Бяха ясни, не мигваха и изглеждаха невероятно красиви.

— Не съществува такова нещо като проблем без решение — отвърна. — Ние просто трябва да го намерим.

Бритън замълча за миг, след което продължи:

— Преди да отплаваме от острова, вие ме помолихте да ви се доверя. Надявам се да мога. А и много бих искала да мога.

Глин се извърна, усетил как го залива неочаквана емоционална вълна. В един миг погледът му спря върху екрана на GPS-a и очертаната с точици зелена линия на Ледовата граница, която го пресичаше по ширина. След това отново я погледна в очите.

— Можете да ми имате доверие за това, капитане. Аз наистина ще намеря решение за вас. Обещавам.

Тя бавно кимна.

— Не мисля, че сте човек, който пристъпва обещанията си. Надявам се да съм права. Мистър Глин, Ели, сега искам от живота само едно. И то е да видя отново дъщеря си.

Глин понечи да отговори. Ала от устните му се изтръгна само изненадано изсъскване. Направи неволно крачка назад. В съзнанието му с ослепителна светлина проблесна прозрението — той разбра какъв бе движещият Валенар мотив.

Обърна се и без да изрече и дума рязко напусна мостика.

Лойд крачеше неспокойно напред-назад по обширния мостик. Бурята блъскаше яростно прозорците, ала той не гледаше към разбунтувалите се вълни. През целия си живот не бе виждал нищо по-застрашително. Това почти не приличаше на вода, бяха по-скоро планини — зелени, сиви и черни, надигаха се и рухваха, фучаха и се свличаха като гигантски разпенени лавини. Той не виждаше как техния кораб — как който и да е кораб — може да издържи и половин минута в такова море. Ала въпреки това „Ролвааг“ продължаваше да оре в океана. Трудно бе да се върви, ала се нуждаеше от физическо усилие да се разсее. Стигна до вратата към крилото на десния борд, обърна се рязко и пое обратно. С това бе заето времето му през последните шейсет минути — откакто Глин бе изчезнал, без да изрече и дума.

Главата го болеше от тази неочаквана промяна в късмета, от рязката смяна на настроението, от непоносимото напрежение на последните дванайсет часа. Гняв, унижение, триумф, опасения. Вдигна глава към стенния часовник, след това огледа лицата на офицерите на мостика. Посърналият Хауъл. Бритън, безучастна, следяща последователно ту радарния екран, ту графиките на GPS-a. Банкс — в рамката на вратата към радиорубката. На Лойд му се искаше да изтръгне от тях някакви отговори, ала вече му бяха казали всичко, което можеше да узнае. Бяха на два часа разстояние от обсега на оръдията на „Рамирес“.

Лойд усети как крайниците му се вдървяват от обзелата го ярост. Глин беше виновен за това! Беше самонадеяна високомерност: беше изучавал възможностите толкова дълго, че бе повярвал в своята непогрешимост. Някой беше казал: „Който мисли дълго, мисли грешно“. Ако му бяха разрешили да позвъни тук и там за съдействие, сега нямаше да са толкова безпомощни — като мишка, която очаква котката да я връхлети всеки миг.

Вратата на мостика се отвори и през нея влезе Глин.

— Добър ден, капитане — произнесе безгрижно той.

Това негово безгрижие повече от всичко разпали яростта на Лойд.

— Дяволите да те вземат, Глин — изруга той. — Къде беше?

Глин бавно го погледна.