Дъглас Престън - Черен лед

— Проучвах досието на Валенар. Сега знам какви са движещите му мотиви.

— Кой, по дяволите, се интересува от това? Той ни принуждава да се движим на юг, право към Антарктида.

— Тимер е бил син на Валенар.

Лойд се сепна.

— Тимер? — попита объркан.

— Офицерът по свръзките на Валенар. Мъжът, който бе убит от метеорита.

— Това е абсурдно. Не ми ли казахте, че бил рус и със сини очи?

— Бил е син на Валенар от германска любовница.

— Това нова догадка ли е или имаш доказателства?

— Няма документални данни, че има син, но това е единственото обяснение. Ето защо толкова много настояваше да му върнем младежа, когато го посетих. И ето защо първоначално се въздържаше да атакува кораба ни: казах му, че държим Тимер в ареста. Но веднага щом отплавахме от острова, той е разбрал, че синът му е мъртъв. Мисля, че е убеден, че ние сме го убили. Ето защо ни последва и в международни води. Ето защо никога няма да се откаже — докато загине. Или докато загинем ние.

Яростният спазъм бе преминал. Лойд се чувстваше изцеден, напълно изтощен. В този миг гневът щеше да бъде безполезен. Успя да овладее гласа си.

— И как би могло, дай Боже, това психологическо прозрение да ни помогне?

Вместо да отговори, Глин погледна към Бритън.

— На какво разстояние сме от Ледовата граница?

— Тя е на седемдесет и пет мили южно от сегашното ни местоположение.

— Забелязвате ли лед на радара?

Бритън се обърна:

— Мистър Хауъл?

— Има дрейфуващи парчета на около десет мили. Граулери — тук и там. Току до Границата дългообхватният радар засича масивен леден остров. Два ледени острова всъщност: приличат на остров, който се е разполовил.

— Пеленг?

— Едно-девет-едно.

Намеси си Глин:

— Бих предложил да се насочим натам. Да променим съвсем бавно курса. Ако Валенар не усети веднага промяната, бихме могли да спечелим миля-две.

Хауъл погледна въпросително Бритън.

— Мистър Глин — рече Бритън, — самоубийствено е такъв голям кораб да се спуска отвъд Ледовата граница. Особено пък в такова време.

— Има причини за това — отвърна Глин.

— Би ли ги споделил с нас? — попита Лойд. — Или отново ще ни държиш на тъмно? Може би нямаше да е лошо да използваме повече мисловна дейност преди вземането на решения.

Погледът на Глин спря първо върху Лойд, сетне — върху Бритън, накрая — върху Хауъл.

— Нямам нищо против — отвърна той след малко. — Възможностите ни са сведени до две: да обърнем и да се опитаме да избягаме от разрушителя. Или да продължим по този курс и да изгубим чилиеца под Ледовата граница. Първият вариант е с възможност за провал близо до стоте процента, вторият — малко по-малко. Вторият план има предимството, че разрушителят ще бъде принуден да плава, като поема вълнението на борд.

— Каква е тази Ледова граница? — попита Лойд.

— Това е районът, където замръзващите води около Антарктида се срещат с по-топлите води на Атлантика и Пасифика. Океанографите го наричат Антарктическа конвергенция. Районът се характеризира с непрогледни мъгли и, разбира се, с изключително опасни ледове.

— Значи предлагаш да отведем „Ролвааг“ в район на мъгли и ледове? Звучи наистина самоубийствено.

— Онова, от което се нуждаем, е прикритие — да изгубим разрушителя за достатъчно време, за да поемем по курс, далеч от леда. В тъмнината, в леда и в мъглата бихме могли просто да избягаме.

— Но бихме могли и да потънем.

— Вероятността да се ударим в айсберг е по-малка, отколкото възможността да бъдем потопени от разрушителя.

— Ами ако няма мъгла? — попита Хауъл.

— Тогава ще имаме проблем.

Последва дълго мълчание. Наруши го Бритън:

— Мистър Хауъл. Застанете на курс едно-девет-нула. Извършете маневрата бавно.

Колебанието бе съвсем кратко. След това Хауъл препредаде командата на кърмчията с отсечен тон. Докато правеше това, не откъсваше поглед от Глин.

Макфарлън се отпусна на неудобния пластмасов стол, въздъхна и разтърка очи. Рейчъл седеше до него, хрупаше фъстъци и пускаше люспиците върху металния под на наблюдателния пункт. Единствената светлина идваше от монитора, монтиран високо върху преградата над тях.

— Не ти ли писват понякога тези проклети фъстъци? — попита Макфарлън.

Рейчъл сякаш се замисли за миг:

— Тц.

Потънаха в мълчание. Усетил зараждащото се главоболие и наченките на лека морска болест, Макфарлън затвори очи. И в мига, в който го стори, корабът се накрени много силно. Чу потракването на метал и от време на време почукването на капки вода. Като се изключи всичко това, зейналият под тях товарен танк бе тих.