Дъглас Престън - Черен лед

Преди да тръгне от „Алмиранте Рамирес“ командирът му бе казал да не поема ненужни рискове. Повтори го няколко пъти: „Бъдете внимателен, господин Тимер. Искам да се върнете цял и невредим“. Нямаше начин да разбере дали охранителят бе въоръжен, или не: трябваше да приеме, че е. Приведен в сянката на бараката, той бръкна в маскировъчния си костюм. Пръстите му се свиха около дръжката на ножа, извади го от ножницата, за да се убеди, че не бе замръзнал в нея. Събу едната ръкавица и попипа лезвието: ледено студено и остро като бръснач. Великолепно. „Да, ми команданте — помисли си той — ще бъда много, много предпазлив.“ Стисна здраво ножа, като пренебрегна студа, който захапа пръстите му. Искаше острието да е достатъчно топло, за да се вреже в плътта безпрепятствено, да не е замръзнало.

Изчака бурята да се засили още. Вятърът връхлиташе голите стени на бараката, ревеше и виеше. Свали качулката, за да чува по-добре и тогава ги чу отново: тихото свистене и хрущене на стъпки, които приближаваха в непрогледния сняг.

Иззад ъгъла на бараката се появи неясна сянка, едва видима на мъждивото осветление. С приближаването й Тимер притисна гръб към бараката. Чу шум от дишане, потупването на ръкавиците по якето — мъжът се опитваше да се постопли.

Тимер се завъртя иззад ъгъла и замахна ниско с крак. Фигурата падна по лице в снега. В следващия миг Тимер вече бе върху него, забил коляно в гърба му — изтегли мъжа в сянката, като изви главата му назад. Ножът проблясна и се вряза дълбоко в гърлото на мъжа. Тимер усети как острието опря о шийните прешлени. Чу се тихо клокочене, след това рукна фонтан кръв. Той продължи да държи главата на мъжа назад и остави животът му да изтече докрай върху снега. След това охлаби хватката си и пусна тялото напред.

Обърна го по гръб, за да види лицето му. Беше бял, не беше местисото, за когото команданте го бе предупредил да внимава. Бързо потупа джобовете му, намери преносимата радиостанция и малък полуавтоматичен пистолет. Мушна ги в джобовете си, след това скри трупа в близката пряспа, засипа го със сняг и го заравни. Избърса ножа си в снега и внимателно зарина окървавената топка сняг. Това, че бе видял само един охранител, не означаваше, че нямаше и друг.

Заобиколи бараката изотзад и като се придържаше извън светлината, запълзя по ръба на разчистения терен, следвайки пътя на охранителя. Беше прелюбопитно: тук нямаше нищо друго, освен сняг. Пристъпи отново напред, но земята изведнъж поддаде под едната му снегоходка и той се изкатери изненадан назад. Отпусна се на четири крака и внимателно изследва мястото: усети нещо странно под тънката снежна покривка. Не беше земя, не беше и пукнатина; беше кухина в земята, покрита с някаква материя, опъната здраво с метални разпорки.

Тимер предпазливо се върна обратно до сянката на бараката. Преди да продължи с проучването си трябваше да се увери, че вътре не го очакваха някакви изненади. Пропълзя с изваден нож към предната й стена, открехна леко вратата и надникна вътре. Беше празна. Мушна се вътре и затвори вратата зад себе си. Извади малко фенерче и се огледа наоколо. Лъчът освети само бъчонки, пълни с гвоздеи.

Защо ще слагат охрана пред безполезна, празна барака?

След това забеляза нещо. Бързо угаси фенерчето. Слаба светлинка идеше изпод ръба на стоманена плоча под една от бъчонките.

Тимер я премести и пред него се откри входен люк от стегнат в колани метал. Клекна до него и се заслуша напрегнато. След това хвана люка и го повдигна внимателно.

След часовете на изчакване и наблюдаване в зимната нощ, флуоресцентната светлина, която нахлу отдолу, бе заслепяваща. Затвори отново капака и клекна замислен в мрака. След това събу снегоходките си, скри ги в далечния ъгъл на бараката, отвори отново люка и изчака малко, за да свикнат очите му. После се спусна по стълбата с нож в ръка.

Десетина метра по-надолу слезе от стълбата и се озова в тунела. Спря. Тук, долу, бе по-топло, но отпървом Тимер дори не забеляза това: чувстваше се открит и уязвим под ослепителната светлина. Тръгна приведен ниско бързо по тунела. Доколкото можеше да прецени, това изобщо не приличаше на златна мина. Всъщност изобщо не беше мина.

Стигна до разклонение и се спря да се огледа. Нямаше никого: никакъв звук, никакво движение. Облиза устни и се запита какво да предприеме по-нататък.

Изведнъж се сепна. По-нататък тунелът се разширяваше. Беше открит отгоре и в разширението имаше нещо много голямо. Пропълзя до ръба на откритото пространство и освети с фенерчето наоколо. Гигантска платформа.