Дъглас Престън - Черен лед

Гарса вдигна глава, усмихна се дяволито и вдигна палци.

— Тръгна! — извика Рейчъл.

Гарса и Стоунсайфър крещяха команди към работниците долу. Стоманените релси под шейната изстенаха и запушиха. Работниците заливаха с постоянен поток графитна смазка релсите и повърхността на платформата. До ноздрите на Макфарлън достигна острият мирис на горяща стомана.

А после, в един миг, всичко свърши. Със страхотен, последен стон метеоритът и шейната му се настаниха на очакващата ги платформа. Кевларените въжета се охлабиха, генераторите намалиха обороти.

— Успяхме! — Рейчъл опря показалец до устните си и изсвири пронизително.

Макфарлън гледаше надолу, към метеорита, който вече бе в безопасност върху платформата.

— Три метра — рече той. — Остават ни още десет хиляди мили.

Отвъд Челюстите на Ханукса проблесна ярката светлина на мълния, после — на втора. Чудовищен тътен на гръм пролетя покрай тях. Вятърът усили скоростта си, разкъсваше снежната покривка, замиташе с бели пелени земята и изкопа.

— Това е всичко! — извика Глин на групата. — Мистър Гарса, моля, покрийте тунела.

Гарса се обърна към краниста, като с една ръка придържаше качулката на якето си.

— Не мога! — извика в отговор. — Вятърът е прекалено силен. Ще събори стрелата.

Глин кимна.

— Тогава го закрийте с излишното оребряване и покривалата, докато премине бурята.

Макфарлън видя как двама работници затичаха в основата на тунела, понесли помежду си голямо руло. Тичаха от двете страни на изкопа и размотаваха найлоновата материя, опитваха се да я задържат на място срещу яростния вятър. Покривалото бе покрито с бели и зелени петна — камуфлаж, който трябваше да прилича на безрадостната повърхност на острова. Макфарлън още веднъж бе впечатлен от умението на Глин да предугади всяка възможност, да разполага винаги с резервен план за непредвидени ситуации.

Проблесна нова светкавица, този път по-близо, и обагри в странна светлина изпълнения със сняг въздух.

Доволен, че покривалото бе укрепено добре, Глин кимна на Макфарлън.

— Да се връщаме в бараките. — Огледа се за Гарса. — Искам хората да напуснат района, докато бурята не премине. Постави постове на четири часови смени.

След това даде знак на Макфарлън и Рейчъл и тримата поеха през терена, приведени под яростния, виещ вятър.

Адолфо Тимер изчакваше зад голяма пряспа, неподвижен в мрака. Лежа и наблюдава, докато бурята почти не го погреба. Можеше да види долу слабото сияние на светлините, което ту се появяваше, ту изчезваше в снега. Вече бе превалило полунощ, а той не бе забелязал никакво раздвижване.

Младежът вдигна глава срещу продължаващия да се засилва вятър. Изправи се, вятърът издуха натрупалия се по крайниците му сняг. Бурята бе оформила снега около него като дълги, диагонално наклонени перки на акула, някои от които по-дълги от три метра. Бяха чудесно прикритие.

Пое със снегоходките си, прикриван от преспите. Спря до границата на разчистения район. Пред него лежеше локва мръсна светлина. Приклекнал зад една пряспа, той изчака, след това вдигна глава и се огледа. На около петдесетина метра се издигаше самотна барака, вятърът свиреше през дупките на ръждясалия й покрив. В далечния край на разчистения терен видя дългата редица сглобяеми бараки, малките жълти квадрати на прозорците им. Отвъд тях се виждаха други конструкции и няколко контейнера. Тимер присви очи и се взря напрегнато. Водоемите с изхвърлена вода и купчините пръст из острова се оказаха измама, прикритие за нещо друго.

Но какво?

Напрегна се. Иззад ъгъла на бараката се появи мъж в дебело арктическо яке. Отвори вратата на бараката, погледна вътре и я затвори отново. След това тръгна бавно по ръба на разчистения терен, търкаше ръкавиците си без пръсти една о друга, привел глава срещу вятъра и снеговалежа.

Тимер наблюдаваше внимателно. Мъжът не бе излязъл да изпуши една цигара на въздух. Той явно изпълняваше задълженията на постови.

Но защо да слагат охрана на една стара барака и на парче гола земя?

Пропълзя бавно напред, докато не стигна до друга пряспа. Сега вече се намираше много по-близо до бараката. Изчакваше неподвижен; мъжът се върна до вратата, потропа с крака, да се стопли, след това отново се отдалечи. Ако нямаше някой друг на пост в бараката, значи охранителят бе сам.

Тимер заобиколи пряспата и приближи сградата, държеше я между себе си и охранителя. Придържаше се плътно до земята, тъмнината и бурята го прикриваха, в кръга светлина попадаше само белият найлон на маскировъчния му костюм.