Дъглас Престън - Черен лед

Поеха по широкия коридор, тъмен, осветен само от сноповете слънчева светлина, които нахлуваха под ъгъл през разположените на равни интервали кръгли финестрини.

— Съжалявам за приятеля ви Масънкей, доктор Макфарлън — рече тя с неочаквана любезност.

Макфарлън я погледна.

— Благодаря ви за съчувствието.

Очите й блестяха дори в тъмния коридор. Запита се дали щеше да го разпитва за носталгичното му желание да види вещите на Нестор, но тя не заговори. След малко го овладя необяснимото чувство за някакво родство с нея.

— Наричайте ме Сам — рече той.

— Добре, Сам.

Излязоха от стълбите на главната палуба.

— Хайде да обходим заедно палубата — предложи Бритън.

Изненаданият Макфарлън я последва през надстройката към кърмата. Нещо в гордата й походка, в полюшването на тялото й, като вървеше, му напомняше за бившата му жена Малу. Кърмата бе обляна в бледа, златиста светлина. Водата в протока блестеше в дълбок тъмносин цвят.

Бритън мина покрай трапа и се облакъти на перилата, примижала на слънцето.

— Сам, изправена съм пред дилема. Честно казано, онова, което чувам за метеорита, никак не ми харесва. Боя се, че ще се превърне в заплаха за кораба. Моряците винаги се доверяват на предчувствието си. А на мен наистина не ми харесва да виждам ей онзи там. — Тя посочи издължения, строен корпус на чилийския разрушител, който се полюшваше във водата отвъд протока. — От друга страна, онова, което съм видяла досега да прави Глин, ми дава всички основания да се надявам на успех. — Погледна го. — Виждаш ли парадокса? Не мога да се доверя едновременно на Ели Глин и на собствените си инстинкти. А ако трябва да предприема нещо, нужно е да го предприема сега. Няма да натоваря нищо в хамбара на кораба си, ако това не е безопасно.

Под безпощадната слънчева светлина Бритън изглеждаше по-възрастна от годините си. „Тя обмисля прекратяване на мисията“, осъзна с изненада той.

— Не мисля, че Лойд би се зарадвал, ако се откажете тъкмо сега.

— Лойд не е капитан на „Ролвааг“. Говоря с теб, както и преди, защото си единственият човек, с когото мога да разговарям.

Макфарлън я погледна.

— Като капитан, не мога да се доверя на когото и да е от офицерите или от моряците си. А пък определено не мога да говоря и с персонала на ЕИР за тези свои опасения. И така, оставаш само ти — експертът по метеоритите. Трябва да знам дали мислиш, че този метеорит би могъл да застраши кораба ми. Необходимо ми е твоето становище, а не това на мистър Лойд.

Макфарлън издържа на погледа й още миг, след което се обърна отново към морето.

— Не мога да отговоря на въпроса ви — отвърна той. — Достатъчно е опасен — разбрахме това по най-тежкия възможен начин. Но дали би застрашил специално кораба? Не знам. Мисля, че може би е твърде късно да спираме, дори и да искаме.

— Но в библиотеката ти повдигна въпроса. Имаше опасения. Също като мен.

— И сега съм много обезпокоен. Но нещата не са толкова прости. Онзи метеорит е толкова важен, че мисля, че не ни остава друг избор, освен да продължим. Ако Магелан благоразумно бе взел предвид всички рискове, той никога не би започнал околосветското си плаване. Колумб никога не би открил Америка. Кук никога не би достигнал Австралия.

Бритън мълчаливо, но внимателно го гледаше.

— Значи мислиш, че този метеорит е откритие, сравнимо с това на Магелан или Колумб?

— Да — отвърна решително той. — Така смятам.

— В библиотеката Глин ти зададе един въпрос. Ти не отговори.

— Не можех да отговоря.

— Защо?

Той се обърна й погледна немигащите й зелени очи.

— Защото разбрах — че въпреки Рошфор, въпреки всичко — аз искам този метеорит. Повече от всичко на света.

След кратка пауза Бритън се надигна.

— Благодаря ти, Сам — рече тя, обърна се пъргаво и пое към мостика.

Макфарлън и Рейчъл стояха на края на периметъра под студеното следобедно слънце. На изток небето бе ясно и светло, а пейзажът под него бе болезнено остро очертан на свежия въздух. Ала на запад небето изглеждаше съвсем различно: обширна, тъмна пелена, която се простираше по целия хоризонт, се вихреше ниско и се носеше към тях, закривайки планинските върхове. Порив на вятъра изви във вихрушка стария сняг около нозете им. Бурята вече не бе просто отметка на радарния екран: тя почти ги бе връхлетяла.

Към тях приближи Гарса.

— Никога не съм си мислил, че ще ми хареса една толкова грозна буря като тази — рече усмихнат той, сочейки на запад.