Дъглас Престън - Черен лед

— Ти все още ми нямаш доверие, така ли, Сам?

— Вярвам ти.

Тя отново се притисна към него, сключила вежди в изражение на вцепенение и ужас.

— Тогава какво има? Да не би да има някоя друга? Нашата храбра капитанка, например? Дори Ели изглежда…

Гласът й секна изведнъж, тя сведе поглед и прегърна коленете си.

В съзнанието на Макфарлън се рояха половин дузина отговори, ала всеки от тях изглеждаше или лекомислен, или покровителствен. Като най-добър отговор той избра просто да нарами отново раницата, да поклати глава и да се усмихне глуповато.

— На около седем-осем метра нагоре по склона има хубаво място за вземане на проби — рече след малко.

Рейчъл все още стоеше с поглед в земята.

— Иди и си вземи пробата. Смятам да те изчакам тук.

Беше въпрос на няколко минути да стигне до мястото, да откърти половин дузина парчета тъмен базалт от лицето на скалата и да се върне при Рейчъл. Тя се изправи при приближаването му и заедно поеха мълчаливо надолу, към седлото.

— Дай да си поемем дъх — рече Макфарлън най-сетне възможно най-небрежно.

Очите му не се откъсваха от Рейчъл. До края на експедицията щяха да работят заедно и близо един до друг; последното нещо, от което се нуждаеше, бе помежду им да се възцари неловкост. Хвана я за лакътя и тя се обърна в очакване към него.

— Рейчъл — започна той. — Чуй ме. Миналата нощ бе чудесна. Но нека си остане така. Поне засега.

Погледът й стана по-остър.

— Което означава?

— Означава, че имаме работа за вършене. Заедно. А това е достатъчно сложно и без друго. Затова дай да не пришпорваме нещата, става ли?

Тя премигна бързо на няколко пъти, след това кимна, лека усмивка прикри разочарованието, дори болката, която пробяга по лицето й.

— Добре — рече и се извърна.

Макфарлън я прегърна. С тежкото й арктическо яке, беше все едно, че прегръща човечето от рекламата на гумите „Мишлен“. Нежно повдигна с пръст лицето й към своето.

— Наистина ли? — попита.

Тя отново кимна.

— Не го чувам за първи път — рече тя. — Така е по-лесно.

— Какво означава това?

Тя сви рамене.

— Нищо. Предполагам, че не ме бива много по тази част.

Стояха прегърнати, а студеният вятър свистеше около тях. Макфарлън погледна надолу към непокорните кичури, които се виеха изпод качулката й. А сетне, следвайки импулса, той зададе въпроса, чийто отговор го бе заинтригувал още от първата вечер на летния мостик.

— Имало ли е нещо между теб и Глин?

Тя го погледна, отдръпна се и изражението й стана каменно. После въздъхна, отпусна се.

— Е, защо, по дяволите, да не ти кажа. Вярно е. Някога, преди време, Ели и аз имахме нещо. Предполагам — просто едно малко увлечение. Беше… беше много хубаво.

Устните й се разтеглиха в усмивка, която бавно се стопи. Обърна се и седна на снега, протегна крака напред, взря се в гледката под тях.

Макфарлън седна до нея.

— И какво стана?

Тя се извърна и го погледна.

— Наистина ли трябва да ти кажа всичко? Ели прекрати връзката. — Усмихна се студено. — И знаеш ли какво? Всичко вървеше страхотно. Нямаше никакъв проблем. Никога през живота си не съм била по-щастлива. — Замлъкна за миг, но продължи: — Предполагам, че тъкмо това го притесни. Не можеше да понесе мисълта, че няма винаги да е тъй страхотно. Затова когато нещата повече не можеха да се развиват към добро, той ги прекрати. Просто ей така. Защото ако нещата не могат да вървят към добро, те тръгват към лошо. И това щеше да е провал. Нали така? А Ели Глин е човек, който не може да се провали.

Тя се засмя безрадостно.

— Но вие, двамата, все още си приличате в някои отношения — рече Макфарлън. — Например вчера, в библиотеката. Кой знае защо си мислех, че ще се обадиш. Имам предвид за случилото се с Рошфор и Евънс. Но ти не го направи. Означава ли това, че и ти приемаш безрезервно смъртта им?

— Моля те, Сам. Нито една смърт не е приемлива. Но почти във всеки проект, по който съм работила в ЕИР, е имало нещастни случаи. Това е заложено в същината на този бизнес.

Поседяха още известно време, всеки гледаше настрани от другия. След това Рейчъл се изправи.

— Хайде — рече тихо тя и изтупа снега от себе си. — Който стигне последен, ще измие епруветките.

Команданте Емилияно Валенар стоеше на puente volante, тоест на открития мостик, на разрушителя и оглеждаше огромния танкер с бойния си бинокъл. Бавно, внимателно, погледът му се плъзгаше от носа по главната палуба назад и назад, докато най-сетне не стигна до надстройката. Както винаги това бе интересно „пътешествие“. Отдаде му толкова много време и внимание, че накрая му се струваше, че познава всеки ръждив финестрин, всяка лодбалка, всяко петно разлят нефт. Имаше неща в този т.нар. рудовоз, които намираше за подозрителни: онези скрити ниско антени, които определено изглеждаха като от някакво пасивно електронно устройство за наблюдение. А много високата антена на върха на корабната мачта, въпреки окаяния си вид, изглеждаше като антена на радар за откриване на въздушни цели.