Дъглас Престън - Бездна

Капитанът кимна.

— От метър и двайсет до около метър на равнище двайсет и един метра.

Историкът проследи с показалец контактните точки върху графичния модел на екрана.

— Да — прошепна той. — Това би трябвало да е дъното на обърната наопаки колона. А това пък е основата на вътрешния контрафорс. А и този свод тук, където се съсредоточава натискът. Обратното на обичаен свод.

— Ще имаш ли нещо против да ни обясниш за какво става дума? — намеси се Найдълман.

Тонът му бе спокоен, ала Хач мярна пламъчето на любопитството, което блесна в очите му.

Сейнт Джон се отдръпна от монтитора, върху лицето му бе изписано огромно удивление.

— Това е напълно логично. Дълбоко и тясно като… в крайна сметка Макалън е бил религиозен архитект… — и гласът му стихна.

— Какво бе, човече? — просъска Найдълман.

Сейнт Джон обърна ококорените си очи към Ранкин.

— Завърти изображението на 180 градуса около оста Y.

Ранкин изпълни нареждането му и графиката на екрана се обърна с главата надолу. Сега контурите на Шахтата бяха изправени, застинали на екрана — пулсиращ червен скелет от тънки линии.

Капитанът изведнъж пое дълбоко дъх.

— Боже мой — рече шепнешком той. — Това е катедрала.

Историкът кимна с победоносна усмивка на лице.

— Макалън е проектирал онова, което е познавал най-добре. Наводнената шахта не е нищо друго, освен катедрална кула. Шибана, обърната с главата надолу катедрална кула.

Таванът бе повече или по-малко същият, какъвто Хач го помнеше: препълнен с всякакъв вид вехтории, които семействата събират през десетилетията съвместен живот. Прозорците на капандурата пропускаха слаб поток от следобедната светлина, която бързо изчезваше в мрачните редици тъмни мебели, стари гардероби и нощни шкафчета, лавици и кутии за шапки, най-различни столове. Хач изкачи последното от износените стъпала и жегата, прахът и мирисът на нафталин извикаха в паметта му един съвсем отчетлив спомен: как играе на криенца с брат си и дъждът барабани силно по покрива.

Пое дълбоко дъх и продължи предпазливо напред, боеше се да не събори нещо или да не вдигне силен шум. Този склад на спомени бе свого рода свещено място и той се чувстваше едва ли не като натрапник, който нарушава светостта му.

След като изследването на оригиналната Шахта вече бе завършено от картиращите екипи, а застрахователният агент трябваше да пристигне следобед на острова, на Найдълман не му оставаше нищо друго, освен да даде половин ден почивка. Малин се възползва от възможността да се върне у дома, да обядва и евентуално да се поразтършува малко. Спомни си големият картинен албум „Великите катедрали на Европа“, който някога бе собственост на сестрата на баба му. Ако извадеше късмет, щеше да го намери сред книгите, които майка му грижливо бе складирала на тавана. Искаше сам да разбере — при това малко по-добре — какво означаваше откритието на Сейнт Джон.

Проправи си път сред вехториите и едва не събори стар и достопочтен грамофон от времето на кралица Виктория, опасно поставен върху кутия с плочи на 78 оборота. Спомни си как баща му настояваше да му пускат този древен грамофон в летните вечери и дрезгавите стари песни и танци се носеха нелепо над двора към каменистия плаж.

В сумрака на тавана успя да разпознае голямата, резбована табла на семейната спалня, опряна в отсрещния ъгъл. Прадядо му подарил леглото на прабаба му в деня на сватбата им. „Интересен подарък“, помисли си той.

И разбира се, до таблата се издигаше старинен гардероб. А до него видя кашоните с книги, грижливо подредени от самия него и от Джони по указания на майка им.

Хач пристъпи към гардероба и се опита да го отмести. Той мръдна с три-четири сантиметра. Дръпна се назад и огледа ужасната, масивна викторианска мебел от времето на дядо му. Напъна с рамо и той отстъпи с още няколко сантиметра и се заклати неустойчиво.

Горните вратички на гардероба не бяха заключени и се отвориха, за да разкрият мухлясалата си празна вътрешност. Хач провери долните чекмеджета — бяха също тъй празни. Всички, освен най-долното: там, на дъното, намери прокъсана и избеляла тениска с щампа на емблемата на „Лед Цепелин.“ Спомни си, че му я бе купила Клеър по време на екскурзия от училище до Бар харбър. Прехвърли за миг тениската през ръце, припомняше си как му я бе подарила. А сега фланелката представляваше парцал на двайсетгодишна възраст. Бутна я настрани. Клеър бе намерила щастието си — или го бе изгубила, — зависи кого ще попиташ.