Дъглас Престън - Бездна

— Разбира се — отвърна спокойно тя и се облегна назад в очакване.

— Е?

— Къде е? — отвърна тя.

Той не разбра.

— Какво къде е? — попита Хач.

В следващия миг той бе сигурен, че видя как по лицето на инженерката пробяга определено тържествуващо изражение, преди обичайната й маска да се спусне отново.

— Искате да кажете, че нямате разрешение от капитана ли?

Изненаданият му вид бе достатъчен отговор.

— Нови правила — продължи тя. — В склада се пази едно единствено разпечатано копие на дневника и то не може да бъде давано без изричното разрешение на капитана.

Хач се усети за миг като в небрано лозе.

— Доктор Магнусен — каза й той с възможно най-спокоен тон, — това правило не може да се отнася до мен.

— Капитанът не спомена за някакви изключения.

Без да каже и думица повече, Хач пристъпи към телефона. Набра номера на Ортанк по вътрешната централа и поиска да говори с капитана.

— Малин! — чу се силният глас на Найдълман. — Възнамерявах да се отбия и да видя как вървят нещата на сушата.

— Капитане, аз съм тук, на „Остров–1“ с доктор Магнусен. Какво означава това, че ми е необходимо разрешение за достъп до дневника на Макалън?

— Това е просто мярка за сигурност — долетя отговорът. — Един начин да сме наясно кой е имал достъп до него. Аз и ти говорихме за необходимостта от това. Не го приемай лично.

— Боя се, че наистина го приемам лично.

— Малин, дори аз се подписвам като вземам текста. Направихме така, за да защитим не само интересите на „Таласа“, но и твоите интереси. А сега ако предадеш слушалката на Сандра, ще й обясня, че имаш разрешение за достъп.

Хач подаде слушалката на Магнусен, която слуша дълго без да каже нещо или да промени изражението си. Затвори телефона, след това бръкна в едно чекмедже и извади малка жълта бележчица.

— Дайте това на дежурния пазач в склада — рече тя. — Ще трябва да впишете името си, подпис, дата и времето в книгата.

Хач мушна бележката в джоба си, смутен от избора на Найдълман, който се бе спрял на доктор Магнусен. Нали и тя бе в списъка на потенциалните саботьори?

Във всеки случай посред бял ден самата идея за присъствието на саботьор изглеждаше твърде далечна. Всички на острова бяха изключително високо платени. Някои очакваха да спечелят милиони. Нима някой саботьор би рискувал да изложи на опасност сигурното богатство в името на по-голяма, но и по-несигурна печалба? Нямаше логика.

Вратата се отвори отново и в командния център се появи високата и прегърбена фигура на Сейнт Джон.

— Добро утро — кимна той.

Хач също му кимна, изненадан от промяната, която бе настъпила у историка след смъртта на Уопнър. Пълноватите бузи и жизнерадостният, самодоволен вид бяха отстъпили място на отпусната кожа и торбички под зачервените му очи. Неизбежното сако от туид бе необичайно омачкано.

Сейнт Джон се обърна към Магнусен:

— Готово ли е вече?

— Почти — отвърна тя. — Очакваме още един комплект данни. Вашият приятел Уопнър е създал много объркана система и ни отне известно време да оправим всичко.

По лицето на Сейнт Джон пробяга изражение на неудоволствие, дори болка.

Магнусен кимна към екрана.

— Сравнявам данните на екипа по картирането с последните спътникови изображения.

Погледът на Хач се отмести към големия монитор пред Магнусен. Той бе изпълнен с невероятна плетеница от пресичащи се линии с различна дължина и в различен цвят. В дъното на екрана се появи надпис:

Видеозапис с ограничен достъп, начало 11:23 от Телстар 704 Транспондер 8Z (KU-честота). Обратна връзка на честота 14,044 MHz.

Приемане и интегриране.

Сложната плетеница на екрана се промени сама. Сейнт Джон наблюдаваше безмълвен екрана.

— Бих искал да поработя известно време с него — рече накрая той.

Магнусен кимна.

— Насаме, ако не възразявате.

Магнусен се изправи.

— Трите бутона на мишката отговарят на осите на трите координата. Или бихте могли да…

— Наясно съм как работи програмата.

Магнусен излезе и затвори вратата на „Остров–1“ без да произнесе и дума повече. Сейнт Джон въздъхна и се настани на опразнения стол. Хач се обърна да си върви.

— Нямах предвид да си тръгваш и ти — рече Сейнт Джон. — А само тя. Каква ужасна жена! — Той поклати глава. — Виждал ли си вече това? Наистина е забележително.

— Не — отвърна Хач. — Какво е то?

— Наводнената шахта и всичките й тунели. Или по-скоро онова, което е картирано досега.

Хач се приведе по-близо. Разбра, че онова, което изглеждаше безсмислена бъркотия от многоцветни линии, бе всъщност триизмерна схема на Шахтата с дълбочинни градиенти в единия край на екрана. Сейнт Джон натисна някакъв клавиш и целият комплекс се задвижи: Шахтата и прилежащите й тунели се завъртяха бавно в призрачната чернота на компютърния екран.