Дъглас Престън - Бездна

Никога досега не бе наричал Хач малодушен — той дори не бе чувал думата да се използва често, освен в книгите — и това не му хареса много. Усети как старият, кипнал гняв се надига, но успя да го овладее с усилие. „Ако избухнеш сега, ще разрушиш всичко“, помисли си той. „Може би капитанът е прав. Може би смъртта на Уопнър ме е объркала. В крайна сметка стигнахме толкова далеч. И сега сме близо, съвсем близо до целта.“

— Това трябва да е лодката на съдебния лекар — каза Найдълман. — Беше се обърнал към прозореца и Хач не можеше повече да вижда лицето му. — Смятам да оставя тази работа в твои ръце.

Той се отдръпна от прозореца и тръгна към вратата.

— Капитан Найдълман? — обади се Хач.

Капитанът спря, извърна се с ръка върху дръжката. Макар Хач да не виждаше лицето му в тъмнината, можеше да усети изключителната сила във въпросителния му поглед.

— Онази подводница, пълна с нацистко злато — продължи Хач. — Какво направихте? Имам предвид след смъртта на сина ти?

— Продължихме операцията, разбира се — отвърна сухо Найдълман. — Той сам би искал да постъпим така.

В следващия миг него вече го нямаше и единствената следа от посещението му бе слабият аромат на тютюневия дим, който се носеше в нощния въздух.

Бъд Роуел не бе особено усърден в ходенето си на църква. А в годините след идването на Уди Клей стана още по-нередовен; проповедникът имаше суров стил, какъвто рядко се срещаше в конгрегационните църкви. Той често гарнираше проповедите си с призиви към енориашите си да заживеят по-духовен живот, прекалено взискателен за вкуса на Бъд. Ала в Стормхейвън от един магазинер се изискваше способността умело да клюкарства. И като професионален клюкар Роуел никак не обичаше да пропусне нещо. Бе тръгнал слухът, че преподобният Клей подготвил специална проповед — проповед, която включвала много интересна изненада.

Роуел пристигна десет минути преди службата и намери църквата претъпкана от жителите на града. Проби си път към задните редове и потърси място зад някоя колона, за да може да се измъкне незабелязано. Като не успя, настани едрото си тяло на края на една от пейките; ставите му протестираха срещу твърдата седалка.

Огледа бавно събралото се паство, като кимаше на онези клиенти на магазинчето си, чиито погледи можеше да улови. Видя кмета Джаспър Фицджералд на предните пейки до председателя на градския съвет. Бил Банс, редакторът на вестника, бе няколко реда по-назад, с неизменната си зелена козирка, наложена на челото му така, сякаш е била посадена там. А Клеър Клей бе на обичайното си място в средата на втория ред. Беше се превърнала в съвършената съпруга на проповедник — чак до тъжната усмивка и излъчващите самота очи. Присъстваха и неколцина непознати, които, предположи той, навярно бяха от екипа на „Таласа.“ Това бе необичайно; никой от експедицията досега не се бе появявал в църквата. Може би случилото се нещастие там ги бе поразтърсило малко.

След това погледът му се спря върху някакъв непознат предмет, поставен на масичка до амвона, покрит с колосана ленена покривка. Това определено бе странно. Проповедниците в Стормхейвън не прибягваха до сценични ефекти, нито пък имаха обичая да крещят, да размахват юмруци или да удрят по Библията.

Църквата утихна едва когато мисис Фанинг се настани превзето на пейчицата зад органа и взе първите акорди на „Бог е нашата крепост.“ След седмичните съобщения и молитвите Клей пристъпи напред. Черната мантия висеше свободно върху мършавото му тяло. Той застана зад амвона и огледа паството си с мрачно изражение на яростна решителност, изписана върху лицето му.

— Някои хора — започна той — може би си мислят, че работата на проповедника е да утешава хората. Да им помогне да се почувстват по-добре. Но днес аз не съм тук, за да накарам когото и да е да се почувства по-добре. Не това е моята мисия и моето призвание — да ви заслепявам с утешителни баналности или успокояващи полуистини. Аз съм прям човек и онова, което ще ви кажа сега, ще накара някои хора да се почувстват неудобно. „Ти ще покажеш на своя народ всички трудности.“

Той отново се огледа, сетне сведе глава и произнесе кратка молитва. След миг мълчание се върна към Библията и я отвори на текста, с който да започне проповедта си.

— „И като затръби петият ангел — започна той със силен, резониращ глас: … видях една звезда да пада на земята от небето, на която се даде ключа от бездънната пропаст.