Дъглас Престън - Бездна

— Скалата продължава да се плъзга! — изкрещя Хач. — Дайте ми нещо, каквото и да е, за да…

Ала още преди да довърши, усети как главата на програмиста се изплъзва от ръката му. Кислородната маска заклокочи, след като пътят на въздуха се задръсти от рукналите течности. Хач почувства някакво странно потреперване между пръстите си и за свой ужас осъзна, че това бе езикът на Уопнър, който вибрираше конвулсивно при разкъсването на нервите, които командват мускулите.

— Не! — изкрещя отчаян Хач. — Моля те, господи, не!

Пред очите му заиграха черни петна и той залитна към камъка, не можеше да поеме дъх в тежкия въздух, опитваше се да измъкне ръката си от засилващия се натиск.

— Доктор Хач, отдръпни се! — предупреди го Найдълман.

— Малин! — изпищя Бонтер.

— Хей, Мал! — Хач чу гласа на брат си Джони да шепне от нахлуващата тъма. — Хей, Мал! Насам!

Мракът го погълна напълно и той изгуби съзнание.

Към полунощ в океана се разви онзи вид мазно, бавно вълнение, което често се появява след лятна буря. Хач се изправи иззад писалището си и с бавни крачки отиде до прозореца на затъмнения си кабинет в сглобяемата къщичка. Загледа се отвъд тъмните фургони на базовия лагер, търсеше светлинки, които да подсказват, че съдебният лекар най-сетне пристига. По тъмната вода се носеха призрачни ивици от пяна. Лошото време изглежда бе издухало мъглата от острова и на хоризонта се виждаше сушата — неясен бряг, който фосфоресцираше под обсипаното със звезди небе.

Въздъхна, извърна се от прозореца и машинално масажира бинтованата си ръка. Бе останал в кабинета си през цялото време, докато вечерта премина в нощ, не му се искаше да помръдне дори да запали осветлението. В тъмнината сякаш бе по-лесно да избегне да гледа към количката с покритата с бял чаршаф и с неправилни форми фигура. Беше му по-лесно да отхвърли всички мисли и тихия шепот, които продължаваха да нахлуват от дълбините на съзнанието му.

Чу се леко почукване и дръжката на вратата се завъртя. Лунната светлина очерта слабия силует на застаналия на прага капитан Найдълман. Той влезе във фургона и изчезна в тъмната сянка на един стол. Чу се подраскване и стаята за миг се освети в жълто — палеше лулата си; тихият шум от всмукването стигна до ушите на Хач миг преди мирисът на турския тютюн „Латакия“.

— Значи още го няма съдебният лекар, така ли? — попита Найдълман.

Мълчанието на Хач бе достатъчен отговор. Бяха поискали да пренесат Уопнър на сушата, но съдебният лекар, придирчив и подозрителен човек, който бе пристигнал чак от Мачияспорт, настоя колкото е възможно по-малко да местят трупа.

Капитанът пуши известно време мълчаливо, а единственият знак за присъствието му бе проблесването от време на време на огънчето на лулата.

— Малин? — рече тихо той.

— Да — отвърна Хач, гласът му излезе пресипнал, сякаш не беше неговият собствен.

— Това бе ужасна трагедия. За всички нас. Аз много обичах Кери.

— Да — съгласи се отново Хач.

— Спомням си — продължи капитанът, — веднъж ръководех екип по дълбоководно спасяване край остров Сейбъл. Гробището на Атлантика. Имахме шестима водолази в барокамерата, правеха декомпресия, след като се бяха спускали до сто метра дълбочина до една нацистка подводница, натоварена със злато. Нещо стана и люкът на камерата се повреди.

Хач го чу как се размърда на стола си.

— Можеш да си представиш какво стана. Масирана емболия. Първо ти пръска мозъка, а после спира и сърцето.

Хач не отвърна нищо.

— Един от тези млади водолази бе моят син.

Хач погледна към тъмната фигура.

— Съжалявам много — рече той. — Нямах и представа, че…

Изведнъж се спря. „Нямах представа, че си бил баща. Или съпруг.“ Всъщност, той не знаеше нищичко за личния живот на Найдълман.

— Джеф бе единственото ни дете. Смъртта му бе много тежък удар и за двама ни, и жена ми — Аделаид — ами, тя просто не можа да ми го прости.

Хач продължи да мълчи, спомни си неподвижните черти на лицето на майка си в онзи ноемврийски следобед, когато научиха за смъртта на баща му. Тя бе взела порцеланов свещник от лавицата над камината, избърса го разсеяно с престилката си, върна го на място, сетне взе друг, избърса и него, отново и отново. Лицето й бе сиво като пусто небе. Запита се какво ли правеше сега майката на Кери Уопнър.

— Господи, колко съм уморен.

Найдълман отново се размърда на стола, този път по-живо, сякаш за да се разбуди.